Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Благородният Малко кръстоса поглед с навлажнените от щастие очи на Абдонай. Те нямаха нужда от думи, за да се разберат. С този свещен камък хората от племето маазин, големите пустинни керванджии, вече бяха дарени с могъщество, което се равняваше с онова на другите палмирски богове – Зевс-Бел на цар Оденат или Непобедимия Бог Слънце на могъщите семейства в Емеса и Антиохия, богове, близки до Рим и до управлението на империята, които обаче не бяха родени в горещите пустинни пясъци.

При все това, независимо от удовлетворението си, техните погледи споделяха едно и също безпокойство. Дали Зиновия се беше върнала само за да положи звездния камък в светилището. Дали наистина вече желаеше да се омъжи за Оденат?

* * *

Тълпата беше многобройна. Повечето останаха извън храма, извивайки врат, за да видят как Зиновия преминава през вратата. Жреците на Ваалшамин бяха притичали в големия двор – и младите, и старите, и обикновените помощници при приношенията, и великите гадатели. С очи, приковани към черната звезда, която носеше Зиновия, те образуваха пред нея шпалир, стигащ до колонадата на светилището. Тя пристъпи напред, без да й трепнат очите.

Както повеляваше законът, Зиновия обиколи четири пъти около сградата, преди да влезе в нея с камъка, който тежеше на гърдите й.

Мястото беше странно – каменна стая, цялата в скулптури, колони, фронтони и еркери, построена вътре, зад храмовите стени. От едната и от другата страна се издигаха два фронтона с просторни ниши. В тях, между тънки колони се намираха две великолепни скулптури от мрамор на червени и изумруденозелени жилки. Отляво, богинята на Луната Аглибол със съвършени голи гърди, ханш и бедра беше едва забулена с парче тъкан. Тя съзерцаваше вечността на времето с копието на нощта в ръка, полуизлегната на една пейка. А отдясно – прав в колесница, носена от четири грифона с лъвски глави, вестоносецът Малкаваал беше издялан от жълто-кафяв мрамор, „облечен” в римска броня със златни листа, с изскачащи от челото му огнени слънчеви лъчи. Той отнасяше със себе си възродения ден на пътешествие, което трябваше да бъде вечно.

В средата парче плат от копринен лен свързваше колоните и отделяше стаята на Ваалшамин. Благородният Малко направи жест с ръка. Двама млади жреци повдигнаха плата и прибраха диплите му в бронзови халки. Показа се Ваалшамин – от толкова чист камък, че изглеждаше прозрачен. Толкова приличаше на жив човек, сякаш беше от плът. Седнал на трона си, стиснал житния клас на плодовитостта в юмрук, с диадемата на светлината върху косите и широката военна тога, оставяща голо лявото му рамо, той гледаше към пристигащите.

Изви се лютив дим, който се беше вдигнал от движението на плата, служещ за преграда. Той скри лицето на божеството за миг. В краката му бяха струпани купи, от които се носеше мирис на тамян и които преливаха от дарове.

Жреците притвориха очи, също като благородния Малко и Абдонай. Зиновия остана с вдигната глава, без изобщо да се впечатли от гледката, която съвсем малко очи бяха виждали.