Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Зер ще ми я вземеш и последната, а, момченце?
— Па как инак?
— Немой така, момченце — примолил се Бистроокия. — Синовете ще ме пропъдят.
— Ох, то ако минеш с едното пъдене — харно, ами дано се друго не сетят, деденце, че като те гледам, отдавна си за оня свят — и съчувствено заплакал. — Няма да им се сърдиш, три златици са това, как се сбират? Сигур цял живот от залък са делили. — И като изхлипал, пребъркал торбата му и задигнал и краещника, и главата лук. — Хайде, ще поемам, че мене ме сега грижи чакат. Мене ме вече еднаж купуване, триж продаване чака. Лесна е твоята.
И поел към гората. Умилено попипал златиците през ризата, изкискал се през сълзи, сякаш от гъдел… Внезапно смехът секнал, ококорил се и спрял като вкопан. Бръкнал в пазва, ужасено облещен изхвърлил змия, бръкнал пак, задърпал, завъртял се, още две змии засъскали в шепата му — изревал, захвърлил ги напреде си и хукнал сляпо към полето, тичал като подпален, докато се спънал и се проснал в цял ръст.
Бистроокия го гледал неподвижен и спокоен.
Сипаничавия се изправил, огледал разсипаната хума, разтрошените кошове, магарето, което си пасяло встрани… Вдигнал камък и тръгнал към Бистроокия, навел глава като бивол.
— Мммм, магьосник с магьосник. Твое тегло, та ничие.
— Стой!… — властно вдигнал ръка Бистроокия. — На три стъпки пред тебе има преграда! Невидима! Няма да я минеш!
Сипаничавия яростно се втурнал и като хласнал глава в невидимата стена, друснал на камънака. Опомнил се, ударил с юмрук, зашарил за пролука и вместо да се уплаши, съвсем озверял.
— Махни я!… Веднага!
— Де да можех, момченце… — тъжно се усмихнал Бистроокия.
— Гавротиш ли се?… Ти я направи — ти я махни! Живо! Ааа, ще те изям с брадата барабар… Броя до три! Еднооо…
— Бъркаш, момченце. Не я направих аз. Имаше я.
— Кому ги брътвиш? Нали одеве минах! На два пъти дори!
— Мина, защото не знаеше за нея, глупако — изправил се Бистроокия.
— Безчет неща не помагат на човека, само защото не знае за тях. И безчет прегради му не пречат, докато не узнае за тях… — И тръгнал към гората.
— Чакай!… Деденце!… Ей, магьосник, не си отивай! — свлякъл се на колене Сипаничавия. — Закъде съм сега с тая съсипана стока! Ти си виновен! Недей ме така оставя! Дай баре една златица, само една, а, можеш ли?
— Мога — спрял Бистроокия.
— Ама, да не става на змия, можеш ли?
— Мога…
— Тогава дай баре две, а, дай да се подхвана и аз веднъж, бре, магьосник! До гуша ми е вече тая канска беднотия, бре!… Дай да живна и аз най-сетне, бре!… Не съм ли човек и аз?
— Не знам… ще ли ти е за добро, момченце… — замислил се Бистроокия, — че с две златици магарето пъдиш, а с три — сиромашка торба обираш, а?…
— Сбърках! Няма вече! — заплакал Сипаничавия. — А?… Като има грешка, няма ли прошка?… А?…
— Така да бъде — помълчал Бистроокия. — Но помни — ти си го поиска.
Отронил от мамула зрънце, второ…
Сипаничавия се взрял в двете златици, звъннали зад гърба му. Взел клечка, побутнал ги… Златици като златици. Но не ги прибрал в пазвата — изхлузил цървула, пуснал ги в него и го затътрил за връвта. Яхнал магарето и го подкарал бавно, влачел цървула подире си, без да къса очи от него, и се отдалечил натам, откъдето дошел.
Бистроокия гледал подире му, докато се смалил и изчезнал в полето… Вдигнал длани, превърнал се в Звездалията и като се разиграл, препуснал обратно в гората.
2
В тронната одая на палата, застлана с кожи и китеници, гърмяла свирня: десетина свирачи с лъскави тръби, зилове, тамбури, гайди и тъпани се стараели до изнемога. Дирижирал ги с меча си главният капелмайстор и началник на стражата, боляр Вълкашин — нисък и широкогръд, та чак квадратен, с бойни доспехи, с токове на чизмите, вирнал брада като метла, примижал… Болярка Зуна, кокалеста, с хищно лице, държала паница с благовоние и пръскала в такт. Болярка Гергина, тантуреста, с лице като погача и сложна фризура, стискала свитък-пергамент. Главният ковчежник, боляр Мушан — щърб и кьосе, със седефено сметало на пояса и обеца на ухото, уж се бил вторачил в пясъчния часовник, а скрито наблюдавал царица Параскева. По конското й лице се четяло нетърпение и закана. Запретнала фусти, сновяла с мъжка крачка от стена до стена. Четири слугини я пресрещали и й веели с големи пъстри ветрила.
Главният знахар и гадател Парапун, дълъг и много космат, усърдно подготвял тавата за предсказания. Налял вода, препипал гердана от торбички и кратунки с тапи, капнал от една, отсипал от друга, добавил щипка треви, ситно нарязано перо, разбъркал. Обиколил тавата, нещо й заповядал, прескочил я и като се поклонил на Параскева в знак, че е готов, тревожно застинал.