Света троица [Войните на Розите-2]

Крал Хенри облече пълно снаряжение, когато се събуди в господарската къща, още преди слънцето да изгрее, и посети местната черква. Целият блестеше, както яздеше по фланга, а огромният му жребец се движеше с лекота. Отпред на шлема му имаше вплетен златен венец с шипове, който беше толкова част от стоманените му одежди, колкото и от царствената осанка от мъжа. Заобиколен бе от рицари и вестители, държащи знамената с трите лъвчета, докато той напредваше по огромните каменни плочи, с които бе покрит пътят на север.

Хенри се чувстваше буден и жизнен, духът му повдигаха тълпите от хора, които проточваха врат по пътя, за да успеят да го зърнат. Щом видеха краля, те надаваха ликуващи възгласи, които се изтръгваха от гърлата им при спонтанния прилив на гордост и удоволствие. Тази спонтанност бе непредвидена и неконтролирана, но точно затова изпълваше Хенри с удовлетворение. Той стигна до началото на колоната и зае позицията си зад първите три редици, където яздеха лордовете Пърси и Бъкингам.

— Бог да ви благослови всички — рече Хенри.

Двамата мъже се усмихнаха и се поклониха, доколкото им позволяваха седлата, усещайки настроението на краля и как то повдига духа на всички около тях.

Хенри докосваше различни места от доспехите и дисагите си, като проверяваше какво има в наличност. Честно казано, това беше само външно представление и съзнанието му беше леко отплеснато, докато потупваше дебелия врат на коня си и разтриваше ушите му. Все още не се доверяваше на възстановяването си и му беше станало навик във всеки свободен момент да вдишва дълго и бавно, да проверява ставите и мозъка си, да търси счупвания по тялото си. Естествено, костите и мускулите го боляха, бяха все още слаби след толкова дълго залежаване. Но мислите му бяха ясни, когато стискаше здраво юздите. Доволен беше. Погледна назад по протежение на колоната, усети върху себе си погледите на чакащите войници, докато очите му преминаха по редиците им. За мнозина това щеше да бъде момент, за който да разказват на децата си — миг, в който кралят на Англия ги е погледнал в очите и им се е усмихнал. Хенри кимна към всички, после се обърна напред. Слънцето беше изгряло и той бе готов. Колко жалко, че Маргарет не беше тук, за да го види такъв, какъвто беше.

— Милорди, джентълмени — извиси глас, — напред!

Редиците от рицари и воини се задвижиха в синхрон, но тъй като бяха твърде широки за римския път, се простираха сред полята от двете му страни. Беше изненадваща мисъл, но Хенри се сети, че баща му сигурно е бил обграден от подобно множество, когато е разгромил французите при Аженкур. Душата му се преизпълни от въображаемия образ на мъжа, когото никога не беше познавал, и той се почувства близък с него повече от когато и да било. Затвори очи, мъчейки се да усети духовното присъствие на баща си. Бойният крал със сигурност би наблюдавал сина си сега, стига да можеше. Може и да беше една обикновена Съдебна обиколка със съдии, писари и адвокати с изострени лица, които завършваха колоната, но беше също и армия, строена на полето, и Хенри почувства с радост колко всичко е точно на мястото си. Без напрежението да напредват през вражеска територия мъжете в редиците си подвикваха и разговаряха помежду си, докато се придвижваха пеша или на кон, водейки разговори по най-различни въпроси — все едно бяха групичка от перачки на реката. Първите шест мили изминаха под изгряващото слънце. То придаваше пролетна топлина на деня, който се очертаваше ясен.