Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Кимнах. Представата ми за Лилит още веднъж се бе променила. Отначало ми беше трудно да разбера за какво са им тези местни стълкновения, но после осъзнах, че това е просто един предпазен клапан. Подобни боричкания запълваха времето на най-опасните хора на планетата — агресивните психопати, войнолюбците, подстрекателите. Щом им харесва да си трошат взаимно черепите, нека имат арена за тези игрички, да освободят напрежението и да не смущават чудничката, изпипана система. Допусках, че един умел управник, особено пък с толкова неспокойни и войнствени поданици, би могъл да започне разправия със съседа си просто за да им облекчи душите… и да поразсее скуката.
— Уките — продължаваше Артур — използват извънредно мощните си задни крака за високи скокове. Това е причината ездачите да се връзват за седлата, но пък ръцете им остават свободни. В състояние са да преодолеят лесно всяка неподвижна защитна линия, така че укрепленията стават безполезни. А горе на хълма… ей там, виж онези дупки като кошери… са моите безили. Те летят бързо и от тях съставих военновъздушни сили, така да се каже. Съчетаеш ли ги с добри наземни войски, вече имаш на разположение мощ, която при правилна употреба е почти непобедима.
Последното той произнесе не с тон на самохвалко, а с искрена и сериозна убеденост. Важни бяха думите „при правилна употреба“ и аз охотно вярвах, че като полеви командир Артур не трябваше да бъде подценяван.
Налагаше се да призная, че са го измислили добре. Свикнали с уюта и спокойствието, рицарите не бяха принудени да се драчат един друг. Липсата на каквато и да е бърза съобщителна система означаваше, че завладяването на големи територии и обединяването на именията под единна власт е трудно и безполезно. Всеки, решил да отправи предизвикателство към рицаря, трябваше първо да преодолее отбраната на замъка. Би било твърде сериозно постижение и само по себе си. Независимо от силата на присъщата си дарба човек винаги е уязвим за едно точно насочено копие или стрела… дори да се нарича Марек Крийгън.
Представих си как рицарите пируват около масата и се обзалагат чия армия е по-добра, чий командир — най-способен. Склонен бях да допусна, че магистър Артур е спомогнал за спечелването на немалко облози.
След като той направи преглед на войските си, върнахме се в замъка. В далечината виждах неизброимите пешки, заети с вечния си труд по полята и около стадата. Гледката не събуди почти никакви чувства у мен. Бях с онези хора само допреди ден, но обществената пропаст помежду ни вече се бе превърнала в непреодолима преграда. Смътно осъзнавах, че тук се крие нещо лошо, макар все още да не можех да избистря мислите си. Да, угнетените ми бяха по-близки от хора като Артур и Пон. Само че още не се чувствах равностоен противник дори на най-тъпия метач в оборите с ранг на надзирател.
Влязохме в столовата на прислугата и изведнъж усетих колко съм прегладнял. Минаха доста часове от скромната закуска и макар да не се бях преуморил, имах нужда да заситя стомаха си с нещо по-солидно.
— Ще те оставя тук — каза ми Артур. — През следващите няколко дни можеш да се разхождаш свободно из замъка. Отпусни се, поприказвай с хората, научи какъв е редът при нас. Когато сме готови, ще започнем с обучението, за да видим докъде ще можем да развием силата ти. Веждите му се сключиха на челото, погледът му стана пронизващ. — Момко, не се забравяй по време на уроците. Те са проверка не само на дарбата и волята, но и на разсъдливостта ти. Помни къде бяхме натикали Кронлон!
След тези думи той се извъртя и излезе.
Досещах се, че този странен и надменен човек проявяваше към мен цялата любезност, на която бе способен. Обмислях казаното, докато гълтах усърдно най-добрите гозби, подобни на които не бях вкусвал от месеци. Накрая ми се стори, че разбрах за какво намекваше.
Естествено тук искаха от ученика да развие докрай присъщата си сила, за да се впише по-добре в системата и да служи на господарите. Но, да речем, че се представи твърде добре. Ако се покаже по-могъщ от магистър, дали неговият домакин и повелител би го оставил жив? Едва ли. Е, не биваше и да се отпускам прекалено, иначе пак щях да се върна в калта при пешките… Тукашното общество явно ми бе подготвило доста капани.
Два-три дни се сприятелявах с някои от служителите в замъка, изучавах постройките и множеството прикрити проходи и коридори, които не бяха отбелязани на схемата. От небрежно подхвърляните лафове научих няколко особено важни неща. Например вечерното празненство в нощта, когато попаднах в замъка, било уредено в чест на самия Марек Крийгън, появил се както винаги ненадейно. Никой не бе го видял; даже онези, които са поднасяли ястията и напитките в залата, не можаха да ми кажат как изглежда Владетелят на Лилит. Не знам защо, но почти се уверих, че дори господарят на това имение не е знаел кой от гостите му е Крийгън — явно способностите му да се прикрива го бяха превърнали в легенда, а манията му за анонимност нямаше равна на себе си. Формално херцог Косару бил почетният гост, но всички твърдяха, че и Крийгън е присъствал.