Безбожникът [bg]

„Вие ни презирате, осъзна Теламон, не сте нито перси, нито гърци, а единствено ефесци. Не ви интересува дали Александър ще разбие Дарий или персиецът ще се върне като победител.“

— За по-низши ли ни смяташ? — думите излязоха от устата на лекаря, преди да успее да размисли.

Дион вдигна вежди.

— За по-низши ли ни смяташ?

Аристандър седна до лекаря. Сега, когато гневът на царя беше отминал, магьосникът беше готов да изиграе всяка роля, която му определяха.

— Да не мислите, че ще си заминем утре? — думите на Александър прозвучаха като ехо на Теламоновите мисли.

— За какво говорите? — попита Мелеагър.

— Да не мислите, че сме дошли просто ей така? — заяви Аристандър. — И че днес-утре ще се върнем отново през Хелеспонт? Нашият цар ще стигне до края на света.

— Но преди това — прекъсна го сухо Теламон, — може ли да задам няколко въпроса? По време на пиршеството излизахте ли от залата?

— Разбира се — прекъсна го Мелеагър. — И преди, и след появата на вдовицата на Демад. Ние не сме делви, лекарю. Когато ядем и пием, трябва да се облекчим.

Теламон се усмихна.

— Обвиняваш ли ни? — продължи Мелеагър. — Че заедно или поотделно сме отговорни за онези оси? И други в този дворец, гърци или перси, може да са отговорни за тази неприятност.

Лекарят беше очаквал този отговор. Мелеагър беше прав. Хора бяха излизали от залата за пиршества, за да отидат до нужниците. За предателя, който познаваше двореца, е било лесно да се промъкне надолу по стълбите в тъмниците, да откъсне гнездото и да го подхвърли в кухните. На осите им е трябвало известно време, за да се раздразнят и да изскочат. Всички тези мъже са имали достатъчно време и по време на пиршеството, и след опита за убийство да подготвят тази неприятност.

— Значи всички сте напускали залата за пиршества — каза Теламон, като се опитваше да не заеква. — Дори когато повикаха царя?

— Разбира се — отсече Агис. — Чудехме се какво е станало.

— Знаехме, че царят е разтревожен — процеди мрачно Пелей. — Някои от нас изчакахме, после също излязохме, за да видим какво се е случило.

— Познавате ли двореца? — попита Теламон.

— Опитваме се да се държим настрани — провлечено отвърна Дион.

Теламон пренебрегна обидното му държание; по-нататъшният разпит щеше само да го накара да изглежда объркан и уязвим. Александър седеше неподвижен като статуя. Теламон знаеше, че царят мисли за случилото се. Гневът му беше отминал и сега, хитър като невестулка, умът му се гърчеше в търсене на изход.

— А вдовицата на Демад? — попита Теламон.

— Аз съм виновен — Мелеагър разпери ръце. — Помоли ме да й уредя аудиенция при царя. Каза ми какви са намеренията й. Повярвах на думата й. Ще бъде ли разпитана?

— Може би — Теламон се усмихна, макар да знаеше, че разпитът ще бъде безполезен. Вдовицата имаше късмет, че се отърва толкова леко. Случилото се щеше да бъде определено като временна лудост, а не като част от нечий добре планиран заговор. Пък и какви доказателства имаше за него?