Безбожникът [bg]

— Рабин! Рабин, там ли си?

Писарят скочи на крака. Отворът в стената беше тъмен, навън беше мръкнало. Разпозна гласа. Изправи се на леглото и надникна навън.

— Тук съм — прошепна дрезгаво. — Да ме освободиш ли си дошъл?

— Рабин, изпълних обещанието си. Върнах се да те освободя.

— Какво става? — запита писарят. — Нападение на оси?

Дрезгав смях посрещна въпроса му.

— Македонците са притеснени и объркани. Могъщият завоевател е прогонен от двореца си от рояк оси. Предаде ли ме, Рабин? — продължи гласът. — Или спази думата си?

— Не бих те предал.

Рабин напрегна уши, но от коридора нищо не се чуваше.

— Как умря Арела?

— При пожар!

— Какво да правя?

— Слушай! — изсъска гласът. — Аз съм Кентавърът. Добре познавам палата, тайните му коридори и скрити входове. Трябва да направиш точно онова, което ти кажа. Иди и застани до вратата с лице към решетката.

— Защо? — попита Рабин.

— Иди и застани там! — повтори гласът. — Оттук виждам дали ме слушаш или не. Иначе не мога да те освободя. Ако не отидеш, аз си тръгвам!

Рабин се поколеба, търкайки парчето въглен между пръстите си.

— Да си тръгна ли? — прошепна гласът.

Рабин отиде до вратата и погледна през решетката с напрегнато тяло и наострени уши. Огледа се — в килията продължаваше да цари непрогледен мрак. Имаше светилник, но пестеше скъпоценното масло. Затвори очи и внимателно се заслуша. Времето се влачеше. Очакваше да чуе някаква суматоха, може би да вдигнат тревога, след като стражите бяха предупредени, но не последва нищо. Рабин нетърпеливо се обърна. Нещо капеше като вода, изливана от кана. Приближи се до стената на тъмницата. Какво ли беше? И тази миризма? Защо му замириса на кухня? Рабин се изкатери на леглото, опипа стената и усети, че е мокра и лепкава. Отдръпна ръката си, помириса я и се втренчи с ужас в нея, когато първият горящ парцал беше пъхнат през отвора за проветряване. Изкрещя и скочи долу. От отвора падаха нови пламтящи късчета. Напоената с масло стена се подпали, пламъците стигнаха до леглото и погълнаха сухите тъкани и слама. Рабин изкрещя, затропа с крака — полите на овехтялата му туника се подпалиха. Той затича към вратата, но тази бързина само разпали огъня и туниката му пламна. Той се опита да я съблече, но платното беше твърдо, а изгарящата болка в краката само увеличи паниката му. Войниците в другия край на коридора не обръщаха внимание на виковете и крясъците му, смятайки ги за обикновена истерия. Сега ъгълът на тъмницата беше истински пламтящ ад. Рабин отново се опита едновременно да свали туниката и да угаси пламъка. Ругаеше Кентавъра, който беше дошъл да го освободи не от тъмницата, а от самия живот. Стиснал въгленчето, последното, което направи, беше да се хвърли към стената до вратата и да напише първата буква от името на убиеца си.