Тайната на забранената книга [bg]

— И какво точно иска тя да направя аз? — Не ми харесваше накъде отиват нещата. Не бях сигурна, че мога да оцелея.

— Тя просто желае да продължиш търсенето си както досега, а от време на време ние ще проверяваме напредъка ти. Ако научиш нещо, колкото и малко да е, за някоя от свещените ни реликви, особено за Шинсар Дъб, ще ми сигнализираш незабавно.

Въздъхнах с облекчение. Боях се, че планира да остане около мен, докато търсех. Слава Богу, не планираше.

— Как се предполага да го правя?

Отново ми предложи Гривната на Крус.

— Това. Ще ти покажа как да я ползваш.

Поклатих глава.

— Няма да я взема.

— Не бъди глупачка! Твоят свят също страда.

— Имам само твоята дума за това — казах. — Доколкото знам, ти може да лъжеш за всичко и тази гривна може просто да ме убие в мига, в който я сложа.

— Докато намериш доказателство, което те задоволява, Шийте зрящ — каза то студено, — може да е твърде късно за твоята раса.

— Това не е мой проблем — отвърнах. — Никога не съм искала да съм Шийте зрящ и дори не признавам, че съм такава.

В колежа познавах няколко души със стремежи да бъдат супергерои, които искаха да променят нещата — да се присъединят към Корпуса на мира или да станат лекари и да отварят хората, за да могат да ги поправят и отново да ги зашиват, но лично аз никога не съм имала желание да спасявам света. Да го украсявам? Да. Да го спасявам? Не. Доскоро бях момиче от малък град с малки мечти и бях съвършено доволна от живота си. После някой засипа света ми с фекалии и ме принуди да изляза от щастливата си малка дупка. Бях дошла в Дъблин с едничката цел на сърце — да отмъстя за смъртта на сестра ми. Единствено тогава бих могла да се върна в Ашфорд и да представя някакъв успокояващ завършек на мама и тате. После може би щяхме да се изцерим и да се опитаме отново да бъдем семейство. А единственият свят, който исках да спася, беше моят.