Тайната на забранената книга [bg]

Преди да успея да го достигна, то изчезна. В един момент беше там, в следващия го нямаше. Бях съвсем сигурна, че съм станала свидетел как Фае „Пресява“ от първа ръка. Но къде беше отишло?

— Зад теб, човеко — каза то.

Обърнах се рязко, за да го открия застанало на тротоара на около четири метра вляво от мен, пешеходците се разделяха около него така, както Червено море се беше отдръпнало от Моисей, като се държаха на разстояние. Всъщност пешеходният поток по цялата улица изглежда изтъняваше значително, а тук-там внезапно се затваряха врати на пъбове от видимо не летния хлад в юлския въздух.

— Нямаме време за глупави игри, Маккайла Лейн.

Трепнах.

— Откъде знаеш името ми?

— Ние знаем много за теб, Нул — каза то. Ти си един от най-могъщите Шийте зрящи, които сме срещали. А вярваме, че едва си започнала да осъзнаваш потенциала си.

— Кои сте вие? — настоях аз.

— Тези от нас, които са загрижени за бъдещето на двата ни свята.

— И кои са тези „тези“?

— Аз съм В’лане, принц на Туата Де Данан и съм тук от името на Аойбеал, възвишената кралица на нашата раса. Тя има задача за теб, Шийте зрящ.

Едва устоях на порива да не се разсмея. Последното, което очаквах да чуя от някое Фае беше нещо от сорта на: „Твоята мисия, ако избереш да я приемеш…“

— Ако случайно си забравил, не че се опитвам да ти припомням или нещо такова, но не са ли Фае по-склонни да убиват Шийте зрящите, вместо да им дават полезни малки задачи?

— Не сме наказвали никого за назидание от известно време — каза то. — Като жест на добра воля и знак за почит от страна на кралицата, имаме дар за теб.

— О, не! — поклатих глава. — Без подаръци, благодаря!

Бях запозната с целия разгром „Троянски кон — пазете се от гърци, носещи дарове“ и в ума ми нямаше никакво съмнение, че Фае, носещ дарове, определено би било нещо много по-лошо.

— Разбирам, че вече си се издала на едно или повече Ънсийли — каза то хладно.

Замръзнах. Откъде знаеше? И какво имаше предвид с това „или повече“? Дали Кралските ловци също са били вдигнати на крак?

— Е? — Вдигнах рамене, оттегляйки се към най-добрата ми и последна защита — блъфирането.

— Нашият дар ти предлага малка защита от тези, които биха те наранили.

— Включително и от теб? — изръсих. Въпреки че успявах да водя разговор с него — а повярвайте ми, с това, което чувствах, беше достатъчно трудно да вържа две последователни думи, да не говорим за опитите да ги направя разбираеми — вече два пъти трябваше да си дръпна надолу тениската и току-що се хванах, че разкопчавам дънките си.