![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
На шестия ден от пътя им на север те се натъкнаха на пресни следи от конски копита със знака на Изелгрид.
Минаваше юли, а те с неотслабващо упорство се промъкваха все по-далеч и по-далеч, към мястото на падане на Небесния огън. Фолко, още слаб от загубата на кръв и потреса, потъна в някакво безразличие. Странни видения го преследваха, картините от чудесна цъфтяща страна се редуваха с горящи градове, влачещи се по пътищата върволици от пленници и забързано отплаващи златисти кораби. Виждаше и себе си как се задъхва, притиснат към стената и отчаяно се отбранява с някакъв странен изкривен меч. И кървавочервеното небе, и огромният синкаво-черен облак с облик на исполински орел, прекалено близък до реалността, за да бъде случайна игра на капризния вятър, а една нощ внезапно му се присъни странен сън...
В прозрачната вода на плиткия залив се къпеха ниско наведени сочнозелени листа на непознати за него дървета. Листата също бяха странни - широки почти колкото длан, дълги цял лакът. Високо-високо горе бе застинало златно слънце. Няколко вече познати кораба на Морския народ с гордо извити носове, украсени с дърворезбованите муцуни на вълци, мечки и дракони, стояха недалеч от брега. И Торин, с ризница, но без шлем, с ужасен белег (откъде се е взел?) бършеше кръвта от секирата, а белите му коси и брада също бяха изцапани с тази чужда кръв. В компанията на няколко елдринги покрай тях премина Дребосъка, като възбудено разказваше нещо. В пенестата ивица на прибоя беше замряло пронизаното от много стрели и копия тяло на морски дракон и около безобразната глава още се забелязваше бавно угасващото виолетово сияние, странно и плашещо. А зад недалечните крайбрежни хълмове вече яростно тръбяха многобройни бойни рогове, там се строяваха дружини, и хобитът трябваше да е там, и колко хубаво, че съвсем не го боли лявата ръка, и защо Хелдар бави удара на своите броненосци, и нима феластър отново ще изведе своите пероръки от поставения капан заедно с Адамантът на Хена?...
През следващата нощ, когато пропитият от зло- вонията на блатата западен вятър поутихна и над застиналите в смътно очакване хълмове на Пустата планина се спусна мека вечер, обвита в трептящо сребристо покривало, и за пръв път от много дни насам пътниците чуха в гъстите клони пеенето на птици, на хобита му се яви Гандалф.
Фолко лежеше по гръб, гледайки с широко отворени очи бездънното черно небе. Колко невероятни са все пак нощите тук, на ръба на Пустата Планина! Сякаш гледаш в плитката вода на бързо ручейче и звездите са само красиви камъчета по дъното, а може би - игра на бързи отблясъци по люспите на някакви създания. Погледът на хобита намери на небето Голямата Мечка, любимото съзвездие на Светлата кралица, което елфите наричаха Сърпа на Валарите и в същия момент оживялото острие предупредително го побутна в гърдите, след което хобитът разбра, че до огъня седи някой.
Мигновеният страх умря преди да се роди - тази невисока, плътно загърната в наметало фигура не можеше да бъде враг, въпреки че Фолко чувстваше почти като жар върху лицето си изпълващата я сила. Гледайки към обърнатото към него слабо осветено от огъня младо лице с необикновено дълбоки, далеч немлади очи, в които изострилите се чувства четяха огромния опит на много животи, Фолко не го позна веднага. И чак когато седящият до огъня заговори, съмненията на хобита изчезнаха - това беше познатия глас на Гандалф.
- Растеш забележително бързо, сине на Хемфаст. Ето че стигна и до Наугрим, ето че вече си на самия край на владенията на нова сила, дошла в нашия свят. И колкото по-нататък отиваш, драги полуръсте, толкова повече съжалявам, че не мога да бъда, както в старите времена близо до теб.
- Но преди ти беше съвсем различен! - промърмори Фолко, проклинайки се в душата си за глупостта си.
Изведнъж му дойде на ум, че в общи линии, няма какво да попита Гандалф - може би само за същността на Валарите, за Великата стълба и тем подобни неща, защото пътят му бе ясен - напред, след Олмер, към самия край на хоризонта!
-Пред теб не е онзи Гандалф, когото познаваш от книгите и от нашата първа среща в съня ти - сериозно отговори онзи, гледайки внимателно хобита. - Защото аз съм отново Олорин, един от Майарите, встъпил в Еа преди Арда да приеме своите форми. Излекувах се от голяма част от онова, което се влачеше след мен от миналото, много забравих и на много се научих отново, но гласът ми остана с мен.