Ноктите на Помирителя [bg]

Най-накрая момъкът, който бил най-добър приятел на сина на ученика, го видял да стои близо до кормчията и казал:

— Вече прекалено дълго плавахме по тези протоци. Слънцето не бе показало лицето си, когато опънахме платна, сега е вече в зенита си. Следвайки го, ние прекосихме хиляди други канали, а от великана човекоядец няма и следа. Може би това не е нашият щастлив курс? Няма ли да е по-добре да обърнем назад и да навлезем в друг проток.

Младият мъж му отговорил:

— Дори и сега ние пресичаме един проток дясно на борд. Погледни надолу и ми кажи дали водите му са по-мътни.

Момъкът направил каквото му било казано.

— Не, бистри са.

— Сега се отваря още един. До каква дълбочина можеш да видиш?

Младият мъж изчакал, докато корабът се изравнил с устието на протока, за който говорел сина на ученика.

— Почти до дъното. Виждам останките на стар кораб, но на десетки метри дълбочина.

— Можеш ли да видиш и толкова дълбоко в канала, покрай който ще преминем сега?

Момъкът отново свел глава към водата, но тя вече била почерняла като мастило, а пръските, изхвърлени от витлата на кораба, приличали на полски врани и гарвани. Синът на ученика веднага разбрал какво се е случило и изкрещял на своя екипаж да застане зад оръдията. Не им казал да се подготвят, защото всички отдавна били готови.

Пред тях се простирало островче, по-високо от всички останали, с корона от тъмни дървета. Тук протокът леко се извивал и вятърът, който досега не се усещал, се обърнал срещу кърмата. Кормчията стиснал по-здраво кормилото, юнгите разпънали част от платната и събрали други. Носът на кораба направил бърз завой около една скала и пред тях се показал дълъг корпус с тясна корабна палуба, а на нея истински железен замък и оръдие, по-голямо от всички, които имали, стърчащо от неговата амбразура.

Тогава младият мъж, роден от сънищата, отворил уста, за да извика на топчиите от задната част на кораба да стрелят. Ала преди да изрече тези думи, огромното оръдие на врага изтрещяло, но звукът, който се чул, не бил като от гръмотевица или някакъв друг познат екот. Все едно стояли на върха на висока каменна кула и тя се срутвала в момента.

Гюлето на огромното оръдие ударило задната част от цевта на първия топ от артилерията на десния борд. То се пукнало и пръснало и парчетата, които, подобно на сухи черни листа, се понесли по палубата и причинили смъртта на мнозина.

Тогава кормчията, без да чака заповеди, завъртял кормилото и корабната бордова артилерия застанала срещу замъка на великана. Оръдията завили като вълци срещу луната и гюлетата полетели всяко според това накъде го насочвали топчиите. Парчетата метал обсипали железния замък. Някой паднали от двете му страни, други ударили корпуса му и прозвучали като погребален звън за тези, които били вече мъртви, втори паднали във водата, а трети на палубата (която също била от метал) и оттам отхвръкнали високо в небето.