![Изтръгнати от корен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/1/iztrgnati-ot-koren-bg-download.jpg)
Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
Магията обаче вече беше набрала сила и мощ. И двамата се напрягахме до краен предел, за да продължим. Вече може и да нямаше безопасно връщане назад. Погледнах лицето на Каша и си спомних чувството, че онова присъствие в Леса, каквото и да бе то, сега е в нея; че това е същото присъствие. Ако Лесът бе тук, в Каша, ако знаеше какво правим, ако знаеше, че Змеят е бил ранен, че голяма част от силата му е пресушена, щеше веднага да удари отново. Щеше пак да нападне Дверник, а може би само Заточек, примирено с по-малка победа. С отчаянието си да спася Каша, със съчувствието на Змея към моята скръб току-що бяхме направили подарък на Леса.
Чудех се какво да направя — каквото и да е — а после преглътнах колебанието си и сложих трепереща ръка върху неговата, с която притискаше страницата. Той ме стрелна с очи, но аз си поех дъх и започнах да чета заедно с него.
Той не спря, само ме изгледа свирепо — „Какво си мислиш, че правиш?“, но след миг разбра, схвана идеята ми. В началото гласовете ни звучаха ужасно и фалшиво, стържеха един в друг, а магията се разклати като детска кула от камъчета. Но после не се мъчех да чета като него, а заедно с него, водена от инстинкта си; забелязах, че оставям той да чете думите от страницата, а аз ги превръщам почти в песен, като си избирам само една дума или ред, които да напявам два-три пъти, а понякога дори само тананиках без думи, потропвайки с крак за ритъм.
Отначало Змеят се съпротивляваше, вкопчен в собствената си прецизност, но моята магия отправяше покана към неговата и малко по малко той започна да чете, макар и все така остро, но поне според ритъма, който задавах аз. Оставяше място за моите импровизации, даваше им въздух. Заедно прелистихме страницата и продължихме нататък, без да спираме, а някъде към средата от нас излетя един стих, който беше музика; неговият глас понесе отривисто думите, а аз ги запях, всичките, и изведнъж се оказа лесно.
Не, не лесно, това не беше подходящата дума. Ръката му стискаше здраво моята, пръстите ни бяха преплетени, магията ни — също. Заклинанието излизаше от нас като песен, течеше леко и спокойно като ручей по склона. По-трудно би било да спрем, отколкото да продължим.
Сега разбирах защо преди не бяхме успели да намерим точните думи, защо той не можеше да ми каже дали заклинанието ще помогне на Каша. Призоваването не извикваше звяр или предмет, не пораждаше прилив на сила, нямаше пламъци или мълнии. То само изпълваше стаята с ясна, хладна светлина, която дори не бе толкова ярка, че да те заслепи. Но в тази светлина всичко започваше да изглежда различно, да бъде различно. Камъните на стените станаха прозрачни; бели жилки се движеха като реки, а когато ги погледнех, ми разказваха история — странна, дълбока, безкрайна история, която не приличаше на нищо човешко; толкова бавна и далечна, че сякаш самата аз отново се бях превърнала в камък. Синият огън, който танцуваше в каменната чаша, беше в дълъг сън, песен, описваща кръг около себе си; взрях се в пламъците му и видях храма, от който идваше — далеч оттук и отдавна рухнал. Въпреки това ненадейно разбрах къде е бил този храм, как да направя това заклинание, как да създам пламък, който ще живее и след мен. Издълбаните стени на гробницата оживяваха, надписите сияеха. Ако ги гледах достатъчно дълго, щях да ги разчета — сигурна бях в това.
Веригите задрънчаха. Каша се бореше ожесточено с тях и дрънченето на железните брънки в стената би било ужасно, ако заклинанието бе оставило място за него. Но то го бе заглушило до тихо, далечно подрънкване, което не успяваше да отвлече вниманието ми. Не смеех да я погледна, не още. Когато го направех, щях да разбера. Ако Каша си беше отишла, ако нищо не бе останало от нея, щях да знам. Гледах страниците, прекалено уплашена, за да вдигна очи, и продължавахме да пеем. Змеят повдигаше всяка до средата, аз я поемах и внимателно я прелиствах до край. Страниците под ръката ми се увеличаваха, а заклинанието продължаваше да тече от нас, докато накрая аз с присвит корем вдигнах глава.