Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Щом се озоваха в хола, Веселият Буда се спусна по ръкава, а после крачола на панталона и се приближи до сандъка. Почука с пръст по дървото и рече:

— Когато грозникът излезе оттук се спря и ме погледна. — Пое си дълбоко дъх. — Каза ми „прахът“. — Направи зловеща гримаса, вживявайки се в ролята на мумия и допълни: — Посочи саркофага и ми заръча да ти кажа.

— На мен? — объркано рече Лари.

— Е… — махна с ръка фигурката. — Не знам дали е имал предвид точно теб. Просто така ми каза.

— А ти защо не разказа това на Изида?

— Амиии… — вдигна рамене Веселият Буда. — Не ме е питала.

— Но ако е имал предвид нея?

— Не — поклати глава човечето. — Думите му бяха „ка-жиии мууу“ — изимитира гласа на фараона.

Лари се вцепени. Ами ако мумията е предвидила, че ще се случи така? Ако нарочно бе адресирала пратката до него? Ако е знаела, че чудовищата ще отвлекат Изида и ще остане само той? Имаше прекалено много „ако“-та, които започваха да го притесняват, а това не му се нравеше.

— Ало-о-о! — махна му с ръка Веселият Буда. — Земята вика Марс. Чуваш ли ме?

Младежът тръсна глава.

— Какво има? — обърна се към човечето.

— Нищо — отвърна то. — Просто си губим времето като стоим така и мълчим. Хайде, виж какво има в саркофага и да тръгваме, че имаш да ми даваш две бутилки винце — усмихна се угоднически. — Аз оттук не мога да видя нищо… — и подскочи няколко пъти в опит да хване ръба на сандъка. Неуспешно.

Лари направи крачка напред и застана до самия саркофаг. Мумията беше свалила капака му, когато беше излязла, и сега можеше да погледне във вътрешността му. Огледа я внимателно, но не видя нищо. И щеше да се откаже, ако нещо не се бе раздвижило в долната част на саркофага. Младежът се вгледа по-внимателно и забеляза малка кесия от черна кожа. Протегна се и я взе.

— Уф! — изпуфтя Веселият Буда след като я видя. — Сигурно вътре си е прибрал паричките. — И се изхили.

Но в кесията имаше нещо прекалено сбъркано. Беше изпъната, което предполагаше, че е пълна и тежка, а всъщност бе лека. Връвта, с която беше завързана, бе омотана няколко пъти и стегната здраво. А когато младежът стисна кесията, за да опипа съдържанието й, тя се раздвижи.

— Вътре има нещо — рече Лари.

— И то се движи — допълни човечето.

Младежът доближи кесията до ухото си и дочу протяжен вой, който сякаш идваше от отвъдния свят. Кожата му настръхна. Това въобще не му харесваше. За миг воят прерасна в шепот, който го подканваше да развърже възела и Лари се подчини. Хвана връзката с пръсти, но гласът на фигурката го спря.

— Не! — извика Веселият Буда. — Не я отвързвай. Имам лошо предчувствие за това. По-добре я вземи със себе си и да я занесем на онзи бинтован тип. Той сигурно знае какво да прави с нея.