Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Дори не е било за мен — каза тя, лицето й светеше от изумление. — Било е за теб. Опитвал се е да ми каже за теб.

— Навлязла си ми в личното пространство.

— Опитвал се е да ми каже колко си специална.

— А ти не слушаше. — Изцъках. — Колко изненадващо. Но не, сериозно, влязла си ми в личното пространство.

— О! — каза тя, оглеждайки се изненадано. — Съжалявам. Аз… — Тя седна обратно на стола си и приглади панталоните си. — Съжалявам, Шарлот.

Нямах представа как баща й бе изпратил съобщение за мен от гроба, нито как тя бе направила връзката, след като очевидно ставаше дума за сини хавлии. И за съжаление, не ми пукаше особено.

— Това ли е всичко, от което имаше нужда?

— Не.

— Е, това е единственото съобщение за теб, което имам днес. Освен ако не искаш онова за многото работа, която имам да свърша. То е важно. — Вдигнах чантата си от пода, наместих слънчевите си очила и се изправих, за да изляза.

— Можеш ли да разбереш кога ще умре някой? — попита тя, преди да се отдалеча.

Знаех си. С наведена глава и стиснати зъби, казах:

— Не съм убедена. — За съжаление, имах неудобното чувство, че можех. Че винаги съм можела. Но бе едно от онези досадни дреболии в ума ми, които игнорирах. Както когато Куки носеше едновременно лилаво, червено и розово. Просто го изтиквах от съзнанието си. Не знаех как бих могла да го обясня на някой като нея, така че не се и опитах. — Възможно е. — Наклоних глава настрани и я огледах от горе до долу. — Дам. Щях да почна да оглеждам за погребални парцели, ако бях на твое място.

Тя ни най-малко не ме взе на сериозно, което вероятно беше за добро, тъй като само я дразнех.

Изправяйки се, тя натъпка кърпичката в чантата си и каза:

— Ако забележиш нещо от този сорт, ще ми се обадиш ли, моля те?

— Абсолютно. Ще те сложа на бързо набиране.

Тя отиде до вратата, после се обърна.

— И за протокола, не питах за мен.

Оставих я да си тръгне, изчаках пет минути, после и аз излязох, изхвърляйки я напълно от ума си. Или поне стараейки се да го направя.