Синовете на Спарта [bg]

Клеарх се беше оправил от раните си. Едното му рамо беше забрало и той го бе налагал с гъша мас и клисав хляб, които изтеглиха гнойта. Предлагаше да покаже белезите на някои перси, но те сдържано отказваха, смутени от откровеността на странните гърци. Клеарх оставаше последен всяка вечер, когато другите гости се оттеглят. Ако бяха от онези, които не си тръгваха, докато домакините не се оттеглеха. Кир събираше най-доверените си хора в друга стая веднага щом дворецът утихваше и слугите заспиваха.

— С нас ли са, или не? — всяка нощ питаше Кир.

Дори да бяха поласкани, че преценката им се приема сериозно, гърците не го показваха и се споглеждаха начумерено, преди да отговорят.

— Онзи тип цялата вечер не те погледна в очите — каза Клеарх. — Нито мен, когато се опитах да завържа разговор с него. Да предполагам ли, че не е назначен от теб?

— Прав си — отвърна Кир. — Той е отпреди моето време, издигнат на поста си от баща ми. Но е опитен офицер и имам нужда от него. Проксене? Какво е твоето мнение?

— Не ми хареса. Научил съм се да се доверявам на инстинктите си, така че не бих разчитал на него за нищо. — Гъркът завърши думите си със свиване на рамене, което беше като раздвижване на планини. — Не беше като онзи весел дребосък от снощи. Ти си герой за мнозина от хората си, но не за всички. Смятам, че днешният полемарх, този Арас или Араз, както и да е името му, трябва да бъде оставен тук или да бъде изпратен по някаква маловажна задача. Не мисля, че ще ти е верен.

— Не мога да отпратя всеки, който изглежда намусен или нелоялен — отвърна Кир. — Ако искам да успея, трябва да знам, че мога да разчитам на тях, на опита и знанията им. — Тръсна глава, сякаш обзет от гняв. — Не мога да успея, без да се доверявам на офицерите си, а всички те ще ме последват само защото говоря от името на царя. Кажете ми тогава как да ги поведа в битка срещу брат си? Възможно ли е изобщо?

Огледа мъжете, събрали се в негово име. Истината беше, че се доверяваше много повече на гърците, на които плащаше всеки месец, отколкото на персите, които бяха дошли като войници на империята. Гърците искаха да победят и това беше от значение. Нещо повече, те като че ли изпитваха лична неприязън към Тисаферн и всичко, което представляваше той. Подхождаха с почти непрофесионален ентусиазъм към работата си, след като въпросният персиец беше наредил да бичуват един от тях, без значение колко достойно беше понесъл унижението Клеарх.

Нет Стимфалеца прочисти гърлото си. На този напреднал етап Кир беше приел, че гърците трябва да знаят плана му. Дори да негодуваше, че трябва да държи на тъмно собствените си хора, поне можеше да обсъжда проблемите с най-доверените си наемници, без да му се налага да играе игрички или да ги лъже. Погледна Нет и си спомни как се бяха разхождали в градините на Сарди и бяха обсъждали ужасната заплаха, каквато представляваха писидите. Софенет не беше повярвал нито за момент на историята, което поне предполагаше, че преценката му е добра.