![Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/3/mechove-v-grada-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Майналовски Сибин, Мирчев Василь
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Екопрогрес“
- ISBN: 978-954-2970-25-5
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
— Ти си различен — каза една жена с остър нос, дълги уши и зеленикава кожа.
— Ти можеш да ни разкъсаш само с един замах на лапата си — продължи човек, облечен в рицарски доспехи.
— Без да искаш в яростта си можеш да убиеш и най-любимите си хора.
— Не можеш да останеш.
Обвиненията продължаваха. Сипеха се като огнени стрели върху звяра. Той падна на колене и отново се преобрази в обикновен млад мъж.
— Ще си ида. Цял живот съм служил на хората. И сега отново ще го направя…
Сферите угаснаха за секунда. Когато отново осветиха сцената, десетина души се бяха подредили в центъра й. Смееха се. Младият върколак, зеленикавата жена, старецът с бялата роба. Всички те се хванаха за ръце. И се поклониха. Като в края на някоя постановка.
— Извинете…
Опитах се да ги заговоря. Махах им с ръце. Качих се на сцената. Никой от тях не ме забелязваше. Подминаха ме сякаш не съществувах. Подредиха се за още един подобен епизод. И докато редяха изразителни и тежки думи, аз се чудех къде ли бях попаднал.
— Виждам, че си изкарваш добре.
Най-после някой ме бе забелязал. Обърнах се. Зад мен стоеше мъж с черен фрак и стилно бомбе.
— Надявам се, че малкият ни театър ти е харесал. По цял ден така се забавляваме.
— Но какво е това място? — истерично запитах аз.
Човекът в черно се изсмя и ме потупа по рамото.
— Не се притеснявай, приятелю. Тук, както виждаш, никой няма да ти стори зло. Защото изобщо не те забелязва. Тези странни на вид същества, са решили да си построят свой собствен свят. И да си живеят в него. Не е ли очарователно?
— Чакай сега. Искаш да кажеш, че тези хора играят нещо като театър?
— Играят? Те живеят в него. Животът им е постановка, само така могат да се спасят от реалността. Пък и казваш хора. Истината е, че това не са точно хора. Виждаш ли тази зеленикавата, дето в момента играе продавачка? Да, тя е вещица. Онзи, с бялата роба, дето играеше старейшината на селото, пък е магьосник. Имаме си и рицар, лесно го разпозна, мисля си. Върколакът го разпозна още в началото. Драконите посрещат гостите, както забеляза. Въобще, ние сме една весела театрална дружинка. Имаме си и още гледачки в бъдещето, не шарлатанки, разбира се, и…
Острите нокти на страха се забиха дълбоко в съзнанието ми. Въпреки че изглеждаха безопасни, не знаех какво да очаквам от тези същества.
— Но, моля ви, бих искал да си вървя. Не искам да притеснявам… творческия процес.
Непознатият ми се ухили широко, показвайки белите си здрави зъби.
— Страх те е. Та ти си обикновен човек, има защо да те е страх. Но първо запомни, че тези същества няма да ти сторят нищо. Няма да има проблеми и да те освободим, но първо трябва да разбереш нещо за самия себе си. Да опознаеш същността си, така да се каже. Трябва да отговориш на един въпрос.
— Какъв? — потрепери гласът ми.
— Трябва да откриеш най-големия си грях. — След тези думи тялото на непознатия започна да се превръща в чезнеща пелена мрак.
— Но чакайте! Вие кой сте?
— Не е важно кой съм аз. А кой всъщност си самият ти.
Не бях сигурен дали е минал само ден или цяла седмица. Наблюдавах нестандартните актьори — как се смеят, плачат и живеят в своя измислен спектакъл. В един определен момент трябваше да се замисля и как се сдобиват с храна. Открих истината, когато след време разбрах, че драконите могат да стават невидими, а часове след това чували с храна от поредния обран магазин бяха оставени до гигантските им лапи. Разходих се из цялото подземие. Оказа се, че зад сцената имаше стотици пригодени стаи със стари легла, където съществата се скриваха след края на всеки театрален ден. За мен свободно легло, разбира се, нямаше. Заспивах от време на време в някой ъгъл, будейки се с писъци. Сънувах, че върколакът ме разкъсва или как вещицата ме превръща в прах. Но кошмарите ми постепенно спряха.
Един ден вещицата играеше моноспектакъл. Всички останали магични същества се бяха подредили пред сцената. Магьосникът, с едно замахване на ръката си, запали сферите светлина и ги издигна над всички ни.
Иззад кулисите се подаде зеленото лице на вещицата. Тя стъпваше леко, като че замечтана в красив танц, а след всяка нейна стъпка от дървените греди на пода поникваха бели цветя. Цветовете се разпространиха из цялата сцена. Обградиха талантливата актриса, която падна на колене в средата на сцената и се загледа в нещо лъскаво. Започна да се смее, разказвайки за едно семейство, което търсело смисъла на живота. Разказваше, загледана в лъскавата повърхност на малка локва. Това го узнах, когато се качих, за пореден път незабелязано, на сцената и внимавайки да не настъпя някое цвете, се доближих до рамото й. Загледах се в повърхността на водата и там видях красива жена с бяла рокля и малко, може би около петгодишно дете, което бе уловила за ръка. Смееха се и играеха насред тучна поляна. На врата на жената просветваше красив смарагд. Картината се смени и момченцето изведнъж бе легнало болно. Жената не знаеше как да го спаси. Бе отчаяна. Докторът, стоящ до леглото, поклати отрицателно глава и излезе от стаята. Тогава тя взе смарагда и го счупи. Кожата на, допреди малко, красивата жена стана зелена, ушите й се заостриха, а носът й се изви и стана гърбав. Но детето оцеля. Последната картина във водата беше моментът, в който жената погали бузата на спящото момченце, след което бе проводена до изхода на града от видимо изплашени от външния й вид селяни.