Адвокат за милиони [bg]

— Нагоре — каза.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го Девън.

Ирландеца го изгледа недоволно и отвърна:

— Аз работя сам.

Девън примирено вдигна ръце.

— Добре, нямам нищо против.

Поведението на Ирландеца го дразнеше. Кой, по дяволите, беше той, та да се държи толкова високомерно с него? Та нали Девън ги беше вкарал вътре. Въпреки това чувството му на облекчение беше по-силно от раздразнението. Не беше никак малко да си свърши работата така, че Джими Бългър да остане доволен. Сега щяха да му дават по-хубави поръчки, по-печеливши. Поръчки, благодарение на които щяха да го търсят повече и да му дадат достатъчно кеш, за да стане важен играч — нещо, към което той винаги се беше стремял. Нека Ирландеца да се държи като задник, бъдещето на Девън вече е предначертано.

Той се поразходи из фоайето минута-две, но бързо се отегчи и реши да разгледа втория етаж. Изкачи стълбите бавно, нямаше за къде да бърза. Когато стигна втория етаж, се огледа. Ирландеца пъхтеше в една зала вдясно, сякаш се бореше с нещо тежко. Девън си помисли отново да му предложи помощта си, но се отказа. Майната му. Щом копелето е толкова добро и не се нуждае от помощ, тогава и сам може да се оправи. Вместо това тръгна наляво, по коридора, който водеше към редица от други галерии. Вървеше тихо, макар да знаеше, че няма за какво да се притеснява. Пазачите бяха вързани здраво и нямаше начин да ги чуят извън стените на музея.

Първата галерия, в която влезе, бързо го отегчи.

Беше зала със средни размери. Стените бяха боядисани в блед цвят, който той не можа да различи на слабата светлина. Творбите бяха религиозни по своето естество. Три картини на Дева Мария с младенеца Исус. Линиите бяха ясни и добре очертани, което му наподобяваше на анимационни рисунки. Напомняха му на витражите в църквата, в която родителите му ходеха, докато той беше малък. Тази мисъл го депресира и той бързо напусна залата.

Следващата галерия малко се различаваше от първата. Обект на изкуството отново бяха религиозни сцени, но героите изглеждаха по-реалистично и някак триизмерно. Все едно че човешката материя беше еволюирала от едната в другата зала. Стените бяха тапицирани с червен плат, а покрай тях имаше ужасно грозни розови фотьойли. Една картина — монах в червена роба — привлече вниманието му. Имаше нещо в лицето му, някаква загадъчна усмивка, която го привлече. Сякаш мъжът се присмиваше над собствената си вяра.

Третата зала, много по-малка от първите две, изглеждаше реална и солидна, сякаш наистина някога тук беше живял човек — богат човек със сигурност, но от плът и кръв. В залата доминираше едно светло платно. На него беше нарисувана жена, облечена в бяло, която стоеше на тъмен фон и надничаше през портал. В картината имаше нещо магическо. Очертанията не бяха ясни. Жената беше разперила ръце в жест на топло приветствие и очертанията на робата и на плътта й се сливаха с обкръжаващата среда. Въпреки липсата на яснота този вид изкуство се стори по-честно и правдиво на Девън. Сякаш искреността в нейната красота не можеше да бъде скрита. Тя се рееше на стената като волен дух и го гледаше с проницателните си очи. Той се почувства едновременно развълнуван и засрамен. Остана така загледан в образа й още няколко минути, след което успя да отмести поглед. Улови се, че започна да разглежда с повишен интерес другите картини по стените. Имаше портрет на старец в профил. Сякаш седеше на пейка в парка и се забавляваше, като гледаше как си играят любимите му внуци. Изглеждаше по-резервиран и хладен от жената, но не по-малко реалистичен.