Адвокат за милиони [bg]

Беше обедно време и повечето ученици в момента бяха в кафенето. Сали чуваше виковете от разположената в приземния етаж столова дори от алеята, която отделяше училището от църквата „Сейнт Мери“. Тя мразеше тези викове. Сякаш всички ученици крещяха по всяко време, винаги когато можеха. Столовата беше най-лошото в това отношение място и тя избягваше да влиза там.

Щом иззвъня звънецът за обедното междучасие, тя се измъкна навън и оттам през алеята към една почти незабележима врата, водеща към подземието на църквата. Доколкото знаеше, никой не използваше тази врата — тя никога не беше виждала някой да влиза или да излиза оттам. Това беше нейното убежище.

Тя остави раницата на земята и извади от джоба на якето си кутия „Марлборо“ и кибрит. Извади цигара със зъби от кутията, драсна клечка кибрит и я доближи до цигарата. За миг се изкуши да остави цигарата и да си запали косата. Или може би лицето или ръката. Едно хубаво изгаряне щеше да й спести да посещава уроците за известно време. Вместо това обаче въздъхна и запали цигарата. Все още не беше изгубила инстинкта си за самосъхранение.

Вдиша цигарения дим и го остави да изпълни дробовете й. Колко ли време беше необходимо, за да хване рак? Вероятно нямаше да е толкова бързо, че да я спаси от часовете по математика.

Продължаваше да обмисля сценариите как да избегне училището следобед, когато ги чу да идват откъм задната част на училището. Бяха шумни. Смееха се по онзи груб и жесток начин, който веднага ги издава като пубертета, на които вече им е писнал животът. Говореха на силен диалект, характерен за бедняшките предградия, и на всяка втора дума псуваха.

Сали се отдръпна от козирката и се притисна колкото се може по-плътно до сянката. Не че се уплаши, съвсем не. Не и както би се уплашило друго момиче на нейно място. Това беше станало част от живота й, с която отдавна беше свикнала. Заплахите бяха буквално на всяка крачка и тя ги приемаше като неизбежни, затова се отнасяше към тях като към дребно неудобство. Ако можеше да избегне по-конкретно тази заплаха, супер. Ако не можеше, беше готова да я посрещне. И винаги щеше да е готова.

Бяха четирима и дори когато се изравниха с вратата, никой от тях не я забеляза. За миг тя си помисли, че ще има късмет и ще си спести сблъсъка. Но не би. Единият от тях се спря, за да вземе от земята камък, който да хвърли по един вече счупен прозорец на училището. Когато понечи да се изправи, главата му беше обърната към нея и той я забеляза.

— Я! — възкликна момчето и удари силно другия по ръката. — Глей кво има тук!

И четиримата се спряха, и се обърнаха към нея. В отговор тя ги изгледа спокойно и силно дръпна от цигарата.

Единият от тях беше по-голям от другите. Вероятно на седемнайсет. Лицето му беше покрито с акне, а косата му беше червеникавокестенява. Беше висок, устата му в единия край беше извита нагоре, а в другия — надолу, което го правеше да изглежда сякаш постоянно е озъбен като звяр. Другите бяха приблизително на нейната възраст — може би на петнайсет — и бяха само послушни членове. Водачът им кимна и те пристъпиха към нея.