Гробовни тайни [bg]

— Лекарят иска да остана още двадесет и четири часа, но резултатите от изследванията ми са добри и не ми е зле. Малко ми се вие свят и все още не мога да си спомня какво точно се случи, но това е всичко. Искам да се прибера вкъщи.

— Претърпяла си тежка травма на главата. Още двайсет и четири часа…

— Отивам си вкъщи — заяви тя категорично. — Това е само сътресение на мозъка. Обещавам, че ще си почивам и няма да се напрягам.

Замълчах си. Не беше моя работа да споря с нея; щом сестра й и лекарите не бяха успели да я разубедят, надали аз щях.

— Извинявай, че ти се сопнах така — каза Софи с видимо неудобство. — И благодаря, че ме покри пред Мария. Не трябваше да те поставям в неловко положение, но тя искаше да отида и да остана у тях. А, повярвай ми, това въобще не е добра идея.

Представях си.

— А как ще се прибереш вкъщи?

— Ще взема влака — отвърна тя безгрижно. — Не се безпокой, казах, че ще останеш при мен само заради Мария. Не очаквам да ме закараш.

— Ще го направя с удоволствие.

— Не, в никакъв случай.

— Нямам избор — засмях се аз. — Нали обещах на кака ти.

През по-голямата част от пътуването Софи спеше. Въпреки куража, който демонстрираше, тя още не се бе оправила и очите й се затвориха, преди да напуснем района на болницата. Главата й се полюшваше на облегалката, но дишането й беше дълбоко и равномерно, спеше. Карах внимателно, за да не я събудя. Исках да й задам много въпроси, но те можеха да почакат.

Колкото и да е странно, чувствах се много спокоен, докато карах към Дартмур, с жена, която не бях виждал от десет години, и която спеше на седалката до мен. Знаех, че това състояние е временно и че скоро отново щях да се потопя в проблемите на реалния живот. Нещо очевидно тревожеше Софи, а и нападателят й все още беше на свобода.

Но тези проблеми можеха да почакат. Чувствах някакво странно задоволство вътре в жужащия пашкул на колата, с равномерното дишане на Софи на съседната седалка и прелитащия пейзаж край мен.

Когато спрях пред къщата й, вече беше късен следобед. Загасих мотора и тя се събуди.

— Къде сме? — попита тя, като се изправи на седалката и разтърка очи.

— Вкъщи.

— Господи, не ми казвай, че съм спала през цялото време.

— Сега това е най-доброто за теб. Как се чувстваш?

Тя се замисли за момент, после премигна, за да прогони остатъците от съня.

— По-добре.

Наистина изглеждаше по-добре. Цветът на лицето й беше нормален, като изключим ужасната синина. Слязохме от колата. След бетона и асфалта на града студеният есенен въздух тук бе свеж и сладък. Слънцето беше ниско над хоризонта и дългите сенки в градината приличаха на размазани петна. Малката овощна градина, която преди ми се бе сторила толкова зловеща, изглеждаше значително по-добре на дневна светлина, макар че кривите стари дървета бяха голи и приличаха на мъртви.

Зад тях, висок почти колкото къщата, стоеше обърнатият конус на пещта. Сега се виждаше още по-ясно колко е порутена; някои от тухлите се крепяха само от ръждясалото скеле. Встрани, обрасла в трева и бурени, имаше купчина неизползвани метални подпори. Какъвто и ремонт да е бил извършван тук, очевидно е бил преустановен преди години.