Гробовни тайни [bg]

— Кажете!

— Дошъл съм да видя Софи — започнах аз. — Казвам се…

— Дейвид! — извика Софи. — Всичко е наред, Мария!

Жената сви устни, но се отдръпна встрани и ми направи място да мина. Софи седеше на леглото, до нея имаше отворена кожена чанта. Беше облечена с джинси и пуловер, които й стояха малко странно, макар че не можех да определя точно защо. Все още изглеждаше уморена и синината на лявата й буза беше още по-ужасна. Въпреки това очевидно бе много по-добре в сравнение с последния път, когато я видях.

Усмихна ми се с облекчение.

— Благодаря, че дойде, Дейвид. Това е сестра ми Мария.

Сега, когато стояха една до друга, забелязах, че различията между тях са повече, отколкото приликите. Сестрата на Софи изглеждаше по-възрастна. На шестнайсет сигурно е била изключително красива, но този вид красота — с леко заоблени форми — се губеше с възрастта. Гените, предопределили костната структура и издължените фини крайници на Софи, очевидно не се бяха проявили при по-голямата сестра, а по лицето й вече се забелязваха бръчки, които говореха за разочарование и раздразнителност. Сякаш за да компенсира това, тя беше облечена скъпо и елегантно, а добре поддържания й маникюр беше остър като бръснач.

Зачудих се дали да й подам ръка, но реших, че е по-добре да не го правя. Напрежението между двете жени беше толкова силно, че всеки, който застанеше между тях, можеше да си изпати.

— Дейвид е мой стар приятел — обясни Софи след известно неловко мълчание.

— Добре. Надявам се, че ще успее да ти вкара малко разум в главата.

Софи изглеждаше смутена.

— Не говори така, Мария.

— А какво да правя? Не си достатъчно здрава, за да напуснеш болницата, да не говорим, че не можеш да живееш сама в онази къща!

Софи въздъхна дълбоко.

— Добре съм. И „онази къща“ е моят дом.

— Където някой вече нахлу и те нападна. И въпреки това искаш да се върнеш обратно там?! Просто не щеш да си признаеш, че направи грешка, като реши да живееш сама на такова отдалечено място! Обзалагам се, че дори не си си помислила как ще се прибереш, права ли съм?

— Дейвид ще ме закара — изтърси най-неочаквано Софи.

Мария се обърна към мен.

— Така ли? А ще останете ли при нея?

Успях да прикрия изненадата си. Софи ме гледаше зад гърба на сестра си, в очите й се четеше мълчалива молба.

— За известно време.

— Дейвид е лекар — нагоди истината Софи. — Нали ти казах, че всичко ще е наред.

— Можеше да ми го кажеш и по-рано — въздъхна Мария и като че ли раздразнението й отмина. — Виждам, че си губя времето. Надявам се, че вие ще се справите с нея по-добре от мен.