Дългият път към дома [bg]

— Негови са — заяви решително поетесата. — Не защото са в неговия стил, а защото никой с всичкия си не би си приписал подобни творения, ако не ги е нарисувал наистина.

— Защо не ги е подписал? — попита Жан Ги.

— А ти би ли? — контрира го Рут.

Отново се загледаха в трите картини върху масата. От време на време някой се отдръпваше, сякаш отблъснат от тях, и отиваше при картините на пода. После, сякаш отново го отблъскваха, се връщаше до масата.

— Мда — заключи Габри след известен размисъл, — трябва да им се признае, че са трагични.

Произведенията бяха крещящи петна и безвкусни съчетания от цветове. Червено и виолетово, жълто и оранжево. Биеха се си противоречаха. Като произволно плиснати върху хартията или платното бои. Сякаш Питър се бе постарал да наруши всяко правило, което някога бе научил. Размахал бе пръчка и удряше по правилата, като че ли бяха пинята. А от разбитото статукво се бе разляла боя. Плиснали се бяха ярки цветове. Цветовете, на които някога бе гледал с насмешка и им се бе подигравал в компанията на умните си приятели художници. Цветовете, които не си бе позволявал, а Клара бе използвала щедро. Изляли се бяха. Като кръв. Като вътрешности.

Озовали се бяха върху хартия и сега резултатът бе пред жителите на Трите бора.

— Какво говори това за Питър? — попита Гамаш.

— Наистина ли е необходимо да влизаме в тази пещера? — прошепна му Мирна.

— Може би не — призна бившият детектив. — Но има ли някаква разлика между тези — посочи картините на масата — и тези? — показа другите на пода. — Забелязвате ли подобрение? Развитие?

Клара поклати глава.

— Приличат на упражнения от художествената гимназия. Виждате ли това тук?

Посочи мотив във вид на шахматна дъска на една от картините на масата. Останалите се наведоха по-близо и кимнаха.

Всеки ученик в художествена гимназия е рисувал нещо подобно, за да усвои перспективата.

Гамаш замислено сбърчи вежди. Защо един от най-успешните художници в Канада би нарисувал нещо подобно? Защо би включил в творбите си упражнение, което децата учат в училище?

— Това въобще изкуство ли е? — усъмни се Жан Ги.

Още един добър въпрос.

Когато Бовоар се бе запознал с тези хора и със селото, в което живееха, не знаеше почти нищо за изкуството, а и малкото си познания считаше за безполезни. Но след дългогодишно съприкосновение с творческия свят бе започнал да проявява интерес. Донякъде.

Повече го интересуваше не самото изкуство, а средите, и които се движеха художниците. Вътрешните борби. Небрежната жестокост. Лицемерието. Грозната търговия с красиви произведения.

Интересно му бе как грозният бизнес понякога прерастваше в престъпление. А престъплението загнояваше и водеше до убийство. Понякога.