Парижката книжарница

Купувачите, ненавършили 14 години, имаха право да купуват книги на килограм: два килограма за десет евро.

— Сигурно търпим огромни загуби… — въздишаше Макс.

Пердю вдигаше рамене.

— Пресметнато в пари, да. Но както вече знаете, четенето прави човека нахален, а утрешният свят със сигурност ще има нужда от хора, които не се подчиняват на правилата. Прав ли съм?

Тийнейджърите обикновено се скриваха в ъгълчето с еротична литература. Отначало се чуваше кискане, после наставаше пълна тишина. Пердю се приближаваше шумно, тропаше по пода и им оставяше време да се отделят един от друг и да скрият зачервените си лица зад някоя безобидна книга.

Макс свиреше на пиано и привличаше нови клиенти на борда.

Пердю доби навика всеки ден да праща картичка на Катрин и да записва в тетрадка новите си хрумвания, от които възнамеряваше да създаде наръчник за начинаещи литературни фармацевти и енциклопедия на малки до среднотежки чувства.

Всяка вечер сядаше на кърмата и се взираше в небето. Млечният път се виждаше съвсем ясно, от време на време падаха звезди. Жабите изпълняваха акапелни концерти, щурците свиреха с все сила, мачтите проскърцваха тихо, въжетата издаваха жални, проточени звуци. Тук и там прозвънваха корабни камбанки.

Чувствата му бяха напълно нови и той изпитваше силно желание да ги сподели с Катрин. Защото с нея бе започнало всичко. Всичко онова, което още не знаеше в какъв мъж ще го превърне.

Катрин, днес Макс проумя, че романът е като градина, която се нуждае от време, за да израсне. Само така читателят ще влезе в нея и наистина ще си почине. Като гледам Макс, изпитвам бащински чувства. Поздрави. Пердито

Катрин, тази сутрин се събудих и след три секунди проумях, че ти си скулпторка на душата. Ти си жена, която укротява страха. Под твое влияние камъкът си връща човешкия образ. Джон Лост

Катрин, реките са различни от морето. Морето иска, реките дават. Тук черпим задоволство, спокойствие, меланхолия и гладък като огледало вечерен покой, сивосин завършек на деня. Нося със себе си морското конче, което ти ми направи от хляб и му сложи очички от пипер. То се нуждае спешно от спътник. Така смята Жано П.

Катрин, хората по реката пристигат едва когато са на път. Обичат книги за далечни острови. Ако знаеха къде ще хвърлят котва утре, речните хора щяха да се разболеят. Разбирам ги. Ж. П. от П., сега от никъде.

С помощта на реките Пердю откри още нещо: дишащи звезди. Един ден звездите сияеха ярко. На следващия ден бяха бледи. На третия ден ставаха отново светли. И причината за това не беше в изпаренията или в очилата му за четене, а във факта, че сега имаше време да вдигне поглед от собствените си стъпала.