Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Стигнах при Танатос, извадих регистрационния номер от скривалището му, монтирах го и потеглих. Пресякох река Тама и продължих няколко километра на юг покрай нея, като по пътя се отървах от ножа и изхвърлих ръкавиците, якето и останалата си дегизировка в различни кофи за смет. После завих обратно към Дайканяма с надеждата да заваря там поршето на хубавицата и да върна дистанционното за гаража. Само че го нямаше, което не ме изненада. Обикалях улиците около половин час, като си мислех, че може просто да е отишла в друг бутик — в тази жега всеки щеше да предпочете колата пред ходенето пеш, — ала не го открих. Жалко. Щеше да е добре полицията да няма представа как извършителят е проникнал в къщата. При отсъствието на следи от влизане с взлом може би щяха да приемат работна версия за „човек, когото жертвите са познавали“, нещо от този род. Все пак бях почти сигурен, че инстинктивно ще обяснят случая като мафиотска чистка, както щяха да направят и в якудза. Нямах нищо против шайка гангстери да започнат да се трепят един друг за отмъщение. Предпочитах да се избиват помежду си, вместо да преследват мен.

И тогава ми хрумна… дали момичето щеше да каже нещо на полицията, когато установеше липсата на дистанционното? „Привет, аз му бях любовница, нямаше как да не забележа, че дистанционното за вратата на гаража, което ми даде той, изчезна от колета ми в деня на убийството“. Сериозно се съмнявах, че ще го направи. Пък и да го направеше, какво от това? Може да я бяха следили онези от якудза, които бяха извършили удара. Може да бяха знаели за връзката им и още отначало да бяха възнамерявали да се доберат до дистанционното и да го използват, за да проникнат в сградата. Нямаше значение как ще се развият събитията, стига да не свържеха случая с мен. А не виждах как ще го свържат.

Отбих се в един парк да помисля още малко. „Добре ли си?“ — запитах се.

„Какво? Никога не съм се чувствал по-добре“.

На кино героят винаги убива единствено при самозащита, обикновено в мига преди да го очистят лошите. Даже във филма, за който беше споменал Миямото, „Мръсният Хари“, Клинт Истууд застрелва човек, отвлякъл, измъчвал и убил едно момиче, едва когато онзи посяга към пистолета си.

За мен това са пълни глупости. Убийството повече от всичко друго е свързано със самосъхранението. С това да полагаш всички усилия, да лъжеш и мамиш, за да подредиш картите в своя полза. Не бива да чакаш другия да посегне за оръжието си — застрелваш го още преди да е имал такъв шанс. Още по-добре, ако е с гръб към теб. А най-добре да му нанесеш въздушен удар. Не само правиш всичко възможно да не допуснеш боят да е честен — това всъщност е главната ти цел. Искаш ли противникът да има също толкова големи шансове да те убие, колкото са твоите да убиеш него? Или искаш да направиш така, че той да няма абсолютно никакъв шанс? Що се отнася до мен, хората, дето си мислят, че честният бой е за предпочитане, могат да опитат и да загинат в такъв. Аз исках да живея, а това означаваше мощно и неочаквано да ударя якудза и да не им дам дори минимално предимство.