![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Стоун я изчака да продължи, но тя явно беше свършила.
— Та това е пълно отричане на съветската държава от самия й създател — продума тихо той. Твърдението му беше очевидно и глупаво. — И Леман притежава това.
— Веднъж поиска да се върне в Москва. Опитахме се да го спрем, но той настояваше. Бързо! — крещеше на шофьора. Като пристигнахме в Москва, отиде в кабинета си в Кремъл.
— Вие с него ли бяхте?
— Не, научих по-късно. Погледнал в бюрото си и видял, че някой е отварял тайното му чекмедже. Търсел някакъв документ. Побеснял, викал на всички. Но не го намерил. Но… как му казвате вие? Възстанови го по памет.
— И ви го издиктува — допълни Стоун. — Това, което сте написали в два екземпляра.
— Да.
— Вие имате ли копие?
— Не, разбира се. Мисля, че вече се е загубило.
— Ами екземплярът на Крупская?
— Сигурно са й го взели.
— А на Леман?
— Не зная.
От близката кухня се носеше миризмата на силно подлучена пилешка супа.
Стоун вдиша аромата на уют с примес на запуснатост. Огледа стаята. Откъде ли тази жена знаеше, че са отровили Ленин?
— Кой го направи? — попита той.
— Моля ви, не започвайте пак да ровите — помоли го тя. — Не разравяйте миналото. Нека хората си мислят, че Илич е умрял естествено.
— Правили са аутопсия, нали? Като че ли си спомням…
— Моля ви. — И тя направи знак с ръка, за да му покаже, че е съгласна. — Да, правиха. В деня след смъртта му десетима доктори изследваха тялото му. Отворили го, разгледали органите му и не открили нищо нередно. Отворили и черепа. — Тук тя смръщи вежди, стисна презрително устни и продължи: — Мозъкът бил… — Тя направи гримаса, при което се откриха жълтеникавите й евтини протези — … твърд. Кал… калциран — докато изговаряше думата, тя насочи показалеца си нагоре. — Металните инструменти чак звънтели, като се удряли в него.
— Артериосклероза. Не са ли го изследвали за отрова?
Стоун заговори на руски — това щеше да улесни старата жена. И наистина, тя го погледна с облекчение.
— Не. И защо ли да го правят?
— Не са имали повод да мислят, че е бил отровен.
— Знаете ли, че личният лекар на Ленин, доктор Готие, е отказал да подпише епикризата от аутопсията? Отказал е! Знаел е, че Ленин е бил отровен. Това е документирано.
Стоун впери очи в нея.
— Мисля, че е знаел — кимна тя бавно, разбиращо.
— Но кой? Кой го е отровил?
— Ако не се лъжа, един от прислужниците. Те всички бяха хора на ОГПУ. Сталин искаше да премахне Ленин от пътя си и да завземе страната. Защо пак ме питате за това? Защо отново ме разпитвате?
— Отново ли?
— През 1953 ме разпитвахте за тези неща.
— През 1953?
По шосето на две преки от къщата мина някакъв автобус.
— Кой ви разпитва за това през 1953?
Ана Зиновиева се взира известно време невярващо в него със сивите си помътнели очи. После се изправи бавно, подпирайки се с една ръка на алуминиевия си бастун, а с другата на облегалката на дивана.
— Обичах да чета вестници — каза тя. — Винаги съм била добър физиономист. Илич винаги ме хвалеше.
Тя отиде до един шкаф и го отвори. От него извади папка със зелена кожена подвързия, в която бяха събрани изрезки, и я сложи върху протрития шкаф.
— Елате — повика го тя.
Стоун отиде при нея. Тя разгръщаше страниците бавно, сякаш бяха от олово, и най-накрая намери онова, което търсеше.
— Ето тук — каза тя, почти опряла лице в листа.
Сочеше му една нащърбена потъмняла изрезка от руски емигрантски вестник, който излизаше в Ню Йорк — „Новое руское слово“. Виждаше се само годината — 1965; месецът и датата сигурно бяха изрязани по невнимание.
— И аз познавам това лице — каза Стоун, като се опитваше да прикрие изненадата си. Това бе снимка на Уилям Армитидж — дипломат от кариерата, който работеше в Държавния департамент. В статията се казваше, че е бил избран за помощник-секретар. Стоун знаеше, че понастоящем Армитидж е заместник държавен секретар — високопоставена и властна фигура в администрацията.
Бил Армитидж, с когото Сол Ансбах бе разговарял навярно само часове преди смъртта си.
— Това ли е човекът, който разговаря с вас?