Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Известно време пътуваха смълчани. Степан чоплеше една дупка на вратата на волгата, където тапицерията се беше скъсала.

— Надявам се, че поне ще му обръснат глупавата брада — опита да се пошегува той. — Изглежда ужасно.

Аврам беше дванадесет години по-голям. Беше висок, хубав, представителен, но Степан непрекъснато се шегуваше с брадата му — бил приличал на еврейски равин.

Степан погледна баща си. Той не се усмихваше. Очите на Яков бяха изпълнени с болка и впечатлението се усилваше още повече от обезобразеното му лице.

Това се бе случило в лагера. Яков бил хубаво и весело момче. През Втората световна война, или Великата отечествена, както я наричаха официално, се записал в армията, където с милионите свой другари се сражавал храбро, за да защити родината си от нацистите. Бил заловен от германците и изкарал две години като военнопленник; американските войски го освободили и незабавно го изпратили в Съветския съюз. Там не го очаквал радушен прием, а трудов лагер. Сталин не вярвал на съветските военнопленници. Считал, че били обработвани от нацистите или от американците, които са ги върнали като шпиони. Затова до един ги хвърлил в затвора.

Лагерът „Викоревка“, близо до Иркутск, бил дяволско място и Крамер все повече се разочаровал от системата, която се отнасяла така лошо с него. Годините в затвора успели да пречупят някои от другарите му, но не и него. В затвора се срещнал с един естонец и един литовец, които споделяли ненавистта му към Кремъл. И все пак двамата балтийци си затваряли устата, а Яков започнал да говори. Неколцина от другите затворници, бесни заради това, че ги държат в затвора, започнали да мразят онези като Яков, които не се страхували да протестират. Изкривена реакция, но не необичайна.

Един ден двама затворници, които имали късмета да бъдат дневални, откраднали една стъкленица с концентрирана солна киселина. Посред нощ залели лицето на Крамер с нея.

За щастие не попаднала в очите му, но страхотно обезобразила лицето му отдясно. Не приличал на човек, а на чудовище. Никой в лагера нямал представа от медицина, затова го лекували с напоени със спирт парцали, от което и без това тежкото му състояние се влошило още повече. С течение на времето ужасните червени белези по лицето му бяха поизбелели.

Дори след като Хрушчов ги бе освободил през 1956, Яков Крамер беше осъден до края на живота си да носи страховития спомен от дните, прекарани в лагера.

Мнозина изобщо не можеха да го гледат в лицето. Успя да си намери работа като технически сътрудник и после съвсем случайно отиде в издателство „Прогрес“, където се занимаваше с индексацията. Работеше в една малка стаичка, напълно изолиран от другите служители, защото шефът му бе решил, че на останалите няма да им е особено приятно да го виждат. Оказа се прав.

Бащата на Степан таеше в себе си страхотен, невероятен гняв. Сега седеше зад волана потъмнял като вулкан.

— Ще го измъкнем оттам, татко — увери го Степан, макар и двамата да се съмняваха.