Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Степан само го гледаше втренчено й уплашено.

— Аврам — повика го Яков и бавно се приближи. — Аз съм, баща ти.

Аврам го погледна, но нямаше признаци, че го е познал. Продължи да се плези.

— О, господи! — сподавено извика Яков и прегърна сина си. — Господи! Какво са направили с тебе?

Държа го дълго в прегръдката си, после го пусна. Степан също прегърна брат си. През цялото време лицето на Аврам остана безучастно. Очите му бяха подпухнали, мляскаше несъзнателно с уста.

— Кажи ми нещо — помоли го Степан. — Можеш ли да говориш?

Не можеше.

— О, господи — прошепна Степан. — Чух за тези работи. Един от докторите в Бърза помощ ми каза, че в тия болници давали, на пациентите ужасни лекарства.

Сети се, че това е навярно психотропното лекарство халоперидол, което, приемано в големи дози, можеше да доведе до гротескното дегенерирало състояние, в което бе изпаднал Аврам. Докторът му беше казал, че се нарича дискинезия.

— Може ли… може ли да се оправи? — попита баща му.

— Мисля, че не. Това е… о, господи… Необратимо е — каза той с глъхнещ глас. Нито Яков, нито Степан успяха да сдържат напиращите в очите им сълзи, като гледаха тази дрогирана развалина.

Яков отново прегърна Аврам, сега вече плачеше открито.

— Ти нищо не си направил. Беше… беше толкова внимателен, съвсем невинен. Как можаха да постъпят така с тебе?

Аврам също ги гледаше втренчено и отваряше беззвучно уста. Някъде дълбоко в него нещо се обади, някаква малка искрица гняв се пробуди изпод всичките лекарства и дори неговите очи се насълзиха.

— Трябва да го измъкнем оттук — пошушна едва доловимо, но твърдо Яков.

Изневиделица зад тях се появи докторката и обяви високо и строго:

— Времето ви изтече.