Чернооката блондинка [bg]

Навън улицата беше пуста и откъм възвишенията се носеше топла мъгла. От отсрещната страна евкалиптите стърчаха неподвижно на светлината на уличната лампа. Като обвинители, които безмълвно ме наблюдаваха как се качвам в олдсмобила. Нали ме бяха предупредили? Нали ми бяха казали, че съм глупак, онази нощ, когато стоях на стълбите от секвоя и гледах как Клеър Кавендиш бързо слиза по тях, но не понечих да я спра?

Прекосих града доста скоростно, но за късмет нямаше полицейски патрулки. Пред мен четвъртинката на луната плаваше в мъглата, когато стигнах до брега и завих надясно. Призрачни вълни се разбиваха на лунна светлина, а отвъд тях нощта беше лишена от хоризонт чернилка. „Нуждая се от някого, така каза тя. Нуждая се от някого.“

Завих към портата на Лангриш Лодж и угасих фаровете, както ме беше помолила Клеър. Не искаше никой да забележи пристигането ми. Допусках, че под „никой“ има предвид майка си, а може би и съпруга си. Заобиколих къщата и паркирах срещу оранжерията. Някои прозорци светеха, но като че ли в стаите нямаше хора.

Угасих двигателя и поседях вътре със смъкнат прозорец, заслушан в далечния шум на океана и сънливите крясъци на чайките. Пушеше ми се, но не исках да паля огънче. Усещах замъгления въздух топъл и влажен по лицето си. Не бях сигурен как Клеър ще разбере, че съм пристигнал. Каза ми къде да спра и ме увери, че ще ме открие. Приготвих се да чакам. Такава е историята на моя живот — седя в коли късно нощем със застоял цигарен дим в ноздрите и слушам писъците на нощните птици.

Не се наложи да чакам дълго. Само няколко минути по-късно забелязах фигура, която се приближаваше към мен в мъглата. Клеър. Беше облечена с дълго тъмно палто, пристегнато на врата ѝ. Слязох от колата.

— Благодаря, че дойде — каза тя с възбуден шепот. Искаше ми се да я притисна в обятията си, но не го сторих. Тя за миг обхвана китката ми с пръсти, после се извърна към къщата.

Последвах я. Френските прозорци бяха отворени, влязохме през тях. Тя не запали осветлението. Прекрасно се ориентираше в тъмната къща, но аз пристъпвах предпазливо покрай смътните силуети на мебелите. Поведе ме по дълго извито стълбище и после по застлан с килим коридор. Стенните лампи бяха запалени, но светлината им беше приглушена. Клеър бе съблякла тъмното палто още на долния етаж. Отдолу се оказа облечена с кремава рокля. Белите ѝ обувки се бяха намокрили в градината, а глезените ѝ бяха тънки и красиви, с дълбоки вдлъбнатини отзад, гладки и светли като вътрешността на раковина, между костта и сухожилието.