V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Игнатий наистина се оказва много труден ученик. Днес спорихме с него за същността на индулгенциите. Вартоломей и Тереза го подкрепяха. Прочетох им от катехизиса: „Посредством индулгенциите църквата опрощава временното наказание за греха, насочвайки към нас, от нейната духовна съкровищница, част от безкрайното задоволство на Иисус Христос и от преизобилното задоволство на Дева Мария и светците.“
— А какво представлява това преизобилно задоволство? — попита Игнатий.
Аз зачетох отново: „Придобитото от тях през целия им живот, от което те нямат нужда и което Църквата предоставя на своите ближни членове от общността на светците.“
— Аха! — изписука Игнатий. — Тогава не разбирам по какво се различава това от марксисткия комунизъм, за който ти ни каза, че е безбожен. От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите.
Опитах да му обясня, че съществуват различни видове комунизъм: че ранната християнска църква наистина е имала за основа общите подаяния и съвместното ползуване на вещите. В същия момент Вартоломей ме прекъсна със забележката, че може би тази доктрина за духовната съкровищница е възникнала в резултат от икономическите и социалните условия, в които е функционирала църквата в нейния най-ранен период. Тереза веднага обвини Бартоломей, че той изповядва марксистки възгледи и последва ужасно сбиване, при което едното око на Тереза бе извадено. За да й спестя нови болки я сложих да спи и малко след шест часа си приготвих възхитително ястие от нейните останки. Открих, че добре сварени, опашките са доста приятни на вкус.
Очевидно той е приобщил към правата вяра поне една групичка. По-нататък в дневниците изобщо не е споменато нищо повече за скептично настроения Игнатий: навярно е загинал в друга битка или е напуснал общността и се отправил към езическите канализационни участъци в центъра на града. След първото покръстване, желаещите започнали да намаляват: но всички са оптимистично настроени, а понякога дори обхванати от еуфория. Те описват Енорията като един малък анклав от светлина сред огромното мрачно средновековие на невежество и варварщина.
В края на краищата, месото от плъх не понесло на отеца. Навярно е прихванал някаква зараза. Вероятно, също, марксистките тенденции на неговото паство му напомняли твърде много за видяното и чутото на този свят, край леглата на болните и родилките, на опашките за помощи, дори в изповедалнята; и така благодушието, отразено в тези късни записи, всъщност представлявало просто едно необходимо самозаблуждение, защита от нерадостната истина, че неговите пъргави сивкави енориаши може да се окажат не по-добри от животните, чиито имоти наследявали. Последният му запис загатва за подобно настроение:
Когато Августин стане кмет на града (защото е прекрасно същество и е спечелил предаността на другите), ще си спомни ли той, или неговият синедрион, за един стар свещеник? Не с някаква синекурна длъжност или тлъста пенсия, а с истинско добросърдечно великодушие? Защото, въпреки че посвещаването на Бога бива възнаградено в Рая и със същата абсолютна сигурност остава невъзнаградено на този свят, аз вярвам, че в Новия Град, чиито устои полагаме тук, в този Йонов търбух под старите основи, ще бъде намерено някакво духовно изкупление. Ако това не стане, аз все пак ще намеря покой, насаме с Бога. Ето коя е най-висшата награда. По-голямата част от живота си, аз бях един класически Стар Свещеник — с не особено добро здраве, никога състоятелен. Може би…
Дневникът свършва тук. Все още той е запазен в един недостъпен сектор на Ватиканската библиотека и в главите на няколко стари служители на нюйоркската служба „В и К“, свидетели на откриването му. Дневникът бил положен на върха на пирамидка от тухли, камъни и клони (достатъчно голяма, за да може да покрие човешки труп), издигната в един тръбен отсек с диаметър 90 сантиметра, близо до границата на Енорията. До него лежал молитвеникът. Нямало никаква следа от катехизиса, нито от „Съвременно мореходство“ на Найт.
— Изглежда са проучвали кой е най-добрият начин за измъкване от потъващ кораб — бе отбелязал след прочитането на дневника Манфред Кац, предшественикът на Цайтсус.
По времето, когато Профейн ги слушаше, тези истории звучаха почти апокрифно и съдържаха повече фантазия, отколкото даваше основания самият документ. В нито един момент от двайсетината години, през които легендата се бе предавала, не бе хрумвало някому да подлага на съмнение здравия разсъдък на стария свещеник. Така е с канализационните истории. Те просто съществуват. За тях понятия като лъжа или истина са неприложими.