V. [bg]

От време на време неговата жертва полуизвръщаше глава, свенливо, изкусително. Малко тъжно. Горе сигурно валеше. Зад тях от последната шахта долиташе непрекъснато тихо църцорене. Отпред тъмнина. Канализационният тунел тук лъкатушеше, бе строен преди десетилетия. Профейн очакваше някой прав участък. Там щеше лесно да убие алигатора. Ако стреляше тук, сред тези криволици, имаше опасност от рикошет.

Това нямаше да бъде първият му алигатор. Бени работеше вече две седмици и бе убил четири алигатора и един плъх. Всяка сутрин и вечер, пред една сладкарница на „Кълъмбъс авеню“, шефът Цайтсус провеждаше набор на желаещи за работа. Скрит копнеж да бъде профсъюзен организатор измъчваше Цайтсус. Той носеше костюм от акулова кожа и очила с рогови рамки. Обикновено не се намираха достатъчно доброволци да покрият дори този пуерторикански квартал, а да не говорим за целия Ню Йорк. Въпреки това всяка сутрин в шест, Цайтсус пристъпваше бавно-бавно пред тях, упорствувайки в своята мечта. Длъжността му бе държавна, но някой ден той щеше да стане един нов Уолтър Ройтер106.

— Добре! Хей ти там, Родригес, да. Мисля, че можем да те вземем.

А тук Службата не разполагаше с достатъчно доброволци, които да обхождат района. Все пак идваха по няколко, влачейки се не особено ентусиазирано и съвсем нередовно: повечето напускаха още след първия ден. Странна сбирщина: отрепки… Предимно отрепки. От зимно-слънчевия „Юниън Скуеър“, където нечленоразделното цвъртене на гълъбите засилва усещането за самота; от покрайнините на Челси и от Харлемските възвишения, прикътали малко морска топлина, потайно отправящи погледи иззад стълбовете на надлеза към ръждивите води на Хъдзън с нейните влекачи и шлепове (които в този град вероятно биват приемани за дриади: наблюдавай ги следващия зимен ден, когато изникват постепенно от мъглата и бавно те задминават в своя неуспешен опит да станат част от бетона или поне да избегнат вятъра и неприятното чувство, което изпитват, — а и ние също? — задавайки си въпроса къде всъщност е крайната точка на тази упорита река); бродяги от района на двуречието (или просто от Средния запад, на тандеми с променлив и взаимозаменяем състав, мрачни, ругани от всекиго, без никакъв спомен за своето минало на флегматични и несериозни момчета, без поглед към бъдещето, когато ще се превърнат в жалки трупове); един просяк — или поне единственият признаващ това — който притежаваше цял гардероб с костюми „Хики-Фриман“107 и други също тъй скъпи марки, след работа караше лъскав бял „линкълн“, и разполагаше с три или четири съпруги, разквартирувани в шахматен ред по протежението на частно шосе №40, съставна част от неговия източен маршрут на придвижване; господин Мисисипи от Киельце, Полша, с невъзможно за произнасяне име — концентрационният лагер Освиенцим бе отнел съпругата му, откъснатият край на лебедния кабел от товарния кораб „Миколай Рей“ бе отнел едното му око, полицаите от Сан Диего бяха снели отпечатъци от пръстите му, когато през 1949 година бе опитал да избяга от кораба; номади от края на сезона за бране на фасул в някое екзотично място, толкова екзотично, че сигурно трябва да е било през миналото лято и някъде източно от Бабилон, Лонг Айланд, но сезонът, единственият им спомен, току-що бе приключил, отминаваше; скитници от Бауъри в долната част на Трето авеню, класическото за всички бродяги убежище — боклукчийски кофи пълни с износени мръсни ризи, училища за бръснари, странни бели петна в паметта.