Скитник броди по света

Омраза и ярост кипяха в кръвта ми, затуй не обърнах много внимание на хубостите, дето се пречкаха пред очите ми. А тези хубости бяха като в приказка. Морави, изпъстрени с цветя, каквито не бях виждал, малки езера — едни сини, други златни, според плочките, дето покриваха дъното им. Горички се редуваха с поляни, а сред полипите — чудни къщички! Само от един покрив, а покривът се поддържа от колонки, обвити в зеленина. Просторно, светло, а в далечината, в ниското, се вижда морето, лъщи и се разлива до онова място, където небето захлупва земята.

Обиколиха ни рицари без брони, а само с мечове и така ни въведоха в едно обширно помещение с продълговати прозорци, с мраморен под и мраморни колони. На едно повдигнато място стоеше баронът, когото едва познах, по—скоро по великанския му ръст, отколкото по лицето; тогава, по време на боя, лицето му беше наполовина закрито от гривестия му шлем. Толкова години са изминали от онова време, но и сега си спомням лицето на тоя човек: широко чело, скулесто, със заострена брадичка, с големи, тъмни, непроницаеми очи. Това беше лице на суров господар, надарен с желязна воля и ум. Но в ония години поради младостта си аз не умеех да разчитам чертите на характера според израза на очите, свиването на устата или формата на челото. За мене баронът беше човек дявола, убиец на баща ми и майка ми, разсипник на родното ми село, омразен чужденец, който ми беше отнел свободата и ме беше направил роб.

Ето защо, като го наближих на няколко крачки, аз не паднах на колене, както стори това моят ромеец. Нито ми мигна окото, като го чух да ми подвиква отдолу: «Падни на колене, куце!» Стоях си изправен и изведнъж забелязах да стои до барона една миловидна жена, синеока руса, в бяла бухната рокля, чиито краища се разстилаха като сняг върху червения килим. Тя беше много хубава и като срещнах очите й, стори ми се, че ми се усмихва «Същинска царица!» — рекох си наум, макар, че никога не бях виждал царица.

— Падай на колене, куце! — отчаяно викаше отдол моят ромеец.

Аз повдигнах рамене. Дори воденичен камък да сложеха на шията ми, пак нямаше да коленича пред тия разбойници! Тогава един от рицарите не се стърпя. Той и другите рицари бяха коленичили на едно коляно за разлика от ромееца, който беше коленичил на двете си колена. Тоя рицар не се стърпя, а се изправи и като дойде до мен, улови ме за косите и ме натисна надолу. По—късио научих, че у франките било обичай да падат на едно коляно, колчем се появи пред очите им било «дамата» на сеньора, било някоя друга «дама». Като съм стоял прав пред дамата на сеньора, аз съм я бил обиждал на чест! Та тоя рицар, за да защити честта на сеньорската дама, взе че ме улови за косите и ме натисна да клекна.

Ох, как ми кипна кръвта! Стори ми се, че изхвърчаха искри от очите ми! Че като се извърнах и улових тоя разбойник изпод мишниците, повдигнах го като яре нагоре и колкото ми сила държеше, друснах го на мраморния под. После скочих върху него да му извадя меча и трябва да се похваля, че сторих това, макар отгоре ми да се бяха скупчили не знам колко мъже. Навярно щяха да ме удушат или да ме разчекнат, един дявол знае, а може би щях да се отърся от тях и да ги погна с меча си, и това можеше да се случи.