В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
След като увери негъра в своето непоклатимо, високо уважение и го увери тържествено, че няма да го издаде, Сам се върна при спътниците си.
Всички изслушаха доклада на трапера с най-голямо напрежение. Чуха, че Нютън-Флоран, по-раншният дервиш, е избягал с помощта на Лефлър и научиха какво възнамеряват престъпниците, а именно да отидат до Грейнит стейшън и да похитят Емили Уилкинс. Най-съпричастен бе Херман от новината, че брат му Мартин не е мъртъв и се намира във властта на Ролан. Той хвърли един поглед към Олд Файерхенд, от който говореше горещото желание да препуснат веднага след изплъзналите се престъпници.
Мъжете се намираха едва от половин час в къщата, а вече бяха постигнали по толкова лесен, без каквито и да е усилия начин целта си — знаеха накъде са се насочили безделниците. Ако тръгнеха веднага на път, може би все още съществуваше възможността да настигнат бегълците, преди лодката да е започнала своето плаване. Освен това се предполагаше, че присъствието на Миранда и приготовленията на лодката за път ще ги забавят с отпътуването.
И тъй, потеглиха веднага. Когато изведоха конете от корала и от входния тунел сетне на открито, Алфонсо дотича удивен.
— Накъде, мешърс!
— Малко ще се поразходим — отговори Олд Файерхенд.
— Ама не виждате ли, че започна да се стъмня?
— Тъкмо затова искаме да се възползваме от малкото оставащи минути.
— А ако мастър Зенърт междувременно се върне?
— Тогава ще трябва да ни почака, както ние за съжаление го чакахме напразно.
Алфонсо с мъка съумя да прикрие досадата си. Той си каза, че разходката на кон в този вечерен час е само претекст за неговите гости да си отидат завинаги. Дали пък не бяха открили следата на бегълците?
— Накъде ще яздите?
— Натам, където вероятно ще намерим мастър Зенърт. Благодарим за гостоприемството и останете със здраве!
Олд Файерхенд смушка коня си и препусна след Винету. Спътниците му го последваха.
Само след късо време нощта се спусна. Нейна бе вината ездата да не протича така бързо, както им се искаше. Освен това пътят бе лош и когато къщите на Прескът изплуваха от мрака, вече наближаваше полунощ. Минаха по главната улица и после се насочиха към Хасаямпа. Скочиха от конете, ала не откриха никаква лодка.
В разположената край реката вента[36] още светеше. Врата беше отворена и те влязоха. Един-единствен клиент седеше сънлив пред полуизпита чаша ракия. Задрямалият съдържател се събуди от шума на чужденците и вежливо се изправи.
— Вие ли сте съдържателят? — попита Олд Файерхенд.
— Аз съм, сър — кимна мъжът, капнал за сън.
— Имахте ли и други късни гости?
— Имаше тук неколцина.
— Колко бяха?
— Пет души — двама непознати и трима тукашни. Съдържателят се прозяваше и даваше информация открито, без да му мисли.
— Кои бяха тукашните?
— Сеньорита Миранда, сеньор Нютън и сеньор Зенърт.
— Те къде са сега?
— Отпътуваха с лодката на сеньор Зенърт.
— Кога?
— Преди има-няма половин час, сеньор.
— Намира ли се и някаква друга лодка?
— За съжаление не. Лодката на сеньор Зенърт е единствената в селището.
— Това е лошо. Но сега ние знаем достатъчно. Благодаря ви. А това е за вашата любезност.
Той тикна една златна монета в ръката на съдържателя.
— Сага какво? — попита Сам Хокинс, когато напуснаха вентата. — Уолкър ще е на мястото преди нас. Трябва да уведомим Уилкинс.
— Че как пък?
— С телеграма, ако не се лъжа.
— Забравяш, че оттук няма връзка дотам.
— Ще трябва да яздим до следващата спирка на дилижанса и оттам да телеграфираме до Грейнит стейшън, за да предупредим приятелите.
— За коя спирка става дума?
— Хила Бенд. За два дни се стига, ако човек има свестен кон между кълките си.
— Това добре, но лодката е по-бърза от нашите животни. За момента обаче друг изход не знам!…
8. Примки и капани
Идващият от Тусон през Хила Бенд дилижанс — с шест коня във впряга — пристигна с трополене в Грейнит стейшън и спря пред дългата, ниска постройка на пощата. Двама млади мъже — телеграфистът и синът на началника на станцията, стояха пред вратата на телеграфната служба, любопитни дали ще слязат някакви пътници.
На прозореца се появи главата на един мъж. Беше Уолкър, който притискаше носната си кърпа на лицето, сякаш имаше зъбобол. В действителност го правеше, за да не бъде веднага разпознат, докато оглеждаше изпитателно двамата мъже.
36
вента (исп. venta) — хан, странноприемница (Б. пр.)