Мечтаят ли роботите за електроовце?

Жена му се беше привела с отсъстващо лице пред емпатичния генератор. Рик постоя известно време редом с нея, положил ръка на гърдите й. Чувстваше как се повдигат и спускат равномерно, в такт с приливите и отливите на живота. Айран не го забелязваше, както винаги единението с Мерсер беше пълно.

На екрана се виждаше облечената в расо фигура на Мерсер, който се катереше нагоре по склона. Близо до него прелетя едър скален отломък. Рик неочаквано си помисли: „Боже мой, моето положение е по-лошо дори от неговото. На Мерсер не му се налага да върши нещо чуждо на неговата природа. Той страда, но от него не се изисква да насилва собствената си същност.“

Той се наведе и внимателно отлепи ръката на жена си от дръжките. Сетне, за пръв път от няколко седмици насам, се настани пред генератора. Всичко стана импулсивно, без Рик да го замисля предварително.

Пред него се простираше пустинен пейзаж, покрит с буренаци. Из въздуха се носеше тежката миризма на разцъфнали цветове. Беше горещо, земята беше напукана.

Пред него стоеше човек. В уморените му, тъжни очи блещукаха жалостиви пламъчета.

— Мерсер — произнесе Рик.

— Аз съм твой приятел — отвърна старецът. — Но трябва да продължиш своя път, сякаш не съществувам. Разбираш ли какво искам от теб?

Той вдигне ръце напред.

— Не — поклати глава Рик. — Не разбирам. Имам нужда от твоята помощ.

— Как да ти помогна, — запита старецът, — след като не мога да помогна на самия себе си? — той се усмихна. — Няма спасение.

— Тогава защо е всичко това? — настояваше Рик. — Защо те има теб?

— За да ти покажа, — рече Уилбър Мерсер, — че не си сам. Аз съм тук и винаги ще остана при теб. Иди и си върши работата, дори и да знаеш, че това, което правиш е погрешно.

— Защо? — вдигна глава Рик. — Защо трябва да го върша? Не е ли по-добре да се откажа и да емигрирам?

— Където и да отидеш, — заговори старецът, — от теб винаги ще искат да твориш зло. Такъв е основният принцип на живота — насилието спрямо собствената личност. Всяко живо същество в някой момент от живота си се изправя пред този избор. Това е неизбежната сянка, фаталната клопка на сътворението, проклятието, което се храни от всичко живо във вселената.

— И това ли е всичко, което ще ми кажеш? — запита Рик.

Към него неочаквано полетя камък, той се приведе и камъкът го удари по ухото. Рик побърза да пусне ръкохватките и мигновено се озова в собствения си хола, пред генератора, а до него стоеше жена му. Ухото го болеше от удара, той вдигна ръка и докосна стичащата се по лицето му кръв.

Айран попи раната с кърпичка.

— Изглежда трябва да съм ти благодарна, че ме дръпна своевременно. Ужасно мразя, когато ме удрят. Благодаря, че прие камъка вместо мен.

— Трябва да тръгвам — рече Рик.

— По работа?

— При това тройна — той притисна кърпичката към раната и се отправи към вратата. Чувстваше се леко замаян и му се гадеше.