Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Ела при мен — каза Рик. — Ще вземем стая в хотела.
— Защо?
— Защото днес ми казаха нещо — гласът му беше хрипкав. — За възможните взаимоотношения между мъже и андроиди от женски пол. Ако дойдеш тази вечер в Сан Франциско обещавам да се откажа от преследване на останалите три андроида. Имам по-добра идея.
— Добре — съгласи се тя неочаквано. — Ще взема хелимобила. Къде ще се срещнем?
— В „Сейнт Франсис“. Това е единственият свестен хотел в Залива.
— И обещаваш, че няма да предприемаш нищо докато не пристигна, нали?
— Ще те чакам в хотелската стая — отвърна той. — И ще гледам Бъстър Приятелчето. От три дена гост на предаването е Аманда Вернер. Страшно я харесвам — мога да я гледам цял живот без да ми омръзне. Като се засмее дори гърдите й се усмихват.
Рик затвори и поседя известно време неподвижно, без да мисли за нищо. Най-сетне студът в колата го подсети, че е време да тръгва. Декард запали двигателя и след миг вече се носеше към центъра на Сан Франциско, където се намираше хотелът „Сейнт Франсис“.
16
Рик Декард седеше в просторната и прекалено луксозна хотелска стая и четеше досиетата на андроидите Рой и Ирмгард Бети. Най-отпред бяха залепени миниатюрни триизмерни цветни снимки, на които едва се различаваха чертите на лицето. Все пак, жената изглеждаше доста привлекателна. Виж, с Рой Бети нещата не стояха така. Имаше доста неприятен вид.
„На Марс работил като аптекар — прочете Рик. — Или е използвал подобно прикритие. Най-вероятно първоначално е бил предназначен за физически труд, но е мечтаел за нещо повече. Всъщност, мечтаят ли андроидите? — зачуди се Рик. — Сигурно — иначе защо ще убиват своите притежатели и ще бягат на Земята. Мечтаят за по-добър живот, за свобода. Като Люба Люфт, която сигурно винаги е мечтала да пее в «Дон Жуан», вместо да превива гръб в някое скалисто поле, на една планета, която никога не е била подходяща за колонизация.“
Рой Бети притежава агресивна, напориста и авторитетна натура. Склонен към мистични умозрения, именно този андроид е подбудителят на групата, избягала на Земята, създавайки идеологическата обусловка на бягството формулирана като „осъществяване свещеното право на свободен живот за андроидите.“ В добавка, същият андроид е откраднал и извършил многократни експерименти с различни психостимуланти, като при залавянето си твърдял, че се е надявал да предизвика у андроидите усещане аналогично на онова, което изпитват поклонниците на мерсеризма и което по думите на този андроид, оставало недостъпно за неговите събратя.
Цялото досие беше написано в същия патетичен тон. Безскрупулен, хладнокръвен хуманоид, който се стреми по експериментален път да се докосне до нещо, което по начало му е било отказано. Не можеше да изпита никакво съчувствие към него. Бележките на Дейв създаваха по-скоро отблъскващо впечатление. Очевидно Бети е търсел пътища към овладяване на емпатичното усещане, а после, след провала на опита е организирал избиването на десетки невинни жертви и последващото бягство на Земята. Само трима андроиди бяха останали живи от цялата първоначална група. Но и те също бяха обречени, защото дори Рик да не успее да се справи с тях, някой друг ще го замести. Такъв е неумолимият ход на времето. Кръговратът на живота. Първо настъпва мрак. А с тишината идва и смъртта. И това е цяла една завършена микровселена.
Вратата на хотелската стая се отвори ненадейно.
— Какъв полет — въздъхна влязлата Рейчъл Роузен. Носеше дълго сребристо наметало от рибешки люспи, сутиен и шорти в подобен тон. В ръцете си държеше голяма кожена чанта и хартиена торба. — Хубава стая — рече тя и си погледна часовника. — По-малко от час. Страхотно се справих. Заповядай — тя протегна хартиената торба. — Купих бутилка бърбън.
— Най-опасният от осмината избягали все още е жив — отбеляза Рик. — Организаторът — той й подаде досието на Рой Бети, Рейчъл остави торбата и се зае да го изучава.
— Знаеш ли къде е? — запита го тя.
— Знам номера на сградата. Това е някъде в предградията, където обитават само особени — пилешки глави, мравешки глави и други нещастници, които си въобразяват, че живеят.
— Дай да видя останалите — Рейчъл протегна ръка.
— Две жени — той й подаде досиетата на Прис Стратън и Ирмгард Бети.
— О! — възкликна уплашено Рейчъл като погледна последния лист. Тя захвърли досиетата на земята, после стана и отиде до прозореца, откъдето се разкриваше нощният център на Сан Франциско. — Струва ми се, че и ти ще останеш изненадан от последното досие. Всъщност — кой знае — може и да не ти пука.