Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Исках да бъде изненада — прекъсна я той.
— Значи днес си получил възнаграждение — в гласа й се долови упрек.
— Да — отвърна Рик. — Успях да отстраня три андита — влязоха в асансьора и се понесоха нагоре. — Трябваше да го купя — обясняваше задъхано Декард. — Нещо се случи с мен днес, докато ги отстранявах. Едва ли щях да намеря в себе си сили да продължа, ако не бях купил това животно.
Най-сетне асансьорът спря на покрива. Декард хвана жена си за ръка, включи осветлението и я поведе право към клетката. Когато наближиха, посочи мълчаливо козата, очаквайки нейната реакция.
— О, Божичко! — тихо възкликна Айран. Тя се приближи към клетката, надникна вътре, после я заобиколи и разгледа козата от всички страни. — Истинска ли е? — попита. — Кажи, нали не е изкуствена?
— Съвсем истинска е — каза Рик. — Освен ако не са ме измамили. — Но това бе малко вероятно. Глобата за подобно нарушение надвишаваше три пъти пазарната цена на истинското животно. — Не, мисля че не са.
— Това е коза — говореше по-скоро на себе си Айран. — Черна, нубийска коза.
— Вярно — кимна Рик. — Може би по-нататък ще й намерим подходящ съпруг. Ще имаме и достатъчно мляко за да си правим сирене.
— А можем ли да я пуснем? При овцата ли ще я настаним?
— Първо трябва да я вържем. Поне за няколко дена, докато свикне.
— „Моят живот е низ от любов и удоволствия“ — неочаквано произнесе Айран със странно променен глас. Помниш ли тази стара песен от Щраус? Когато се срещнахме за пръв път? — тя постави ръка на рамото му, наведе се и го целуна. — Много любов и още повече удоволствия.
— Благодаря ти — отвърна Рик и я прегърна.
— А сега да се спуснем в апартамента за да поблагодарим на Мерсер. След като приключим, можем да се качим отново и да й изберем име. Ще намеря въженце, за да я вържем.
Айран пое към асансьора.
Бил Барбър, застанал недалеч от тях пред своята кобила Джуди им махна с ръка:
— Здравейте, мистър Декард. Имате чудесна коза. Поздравления. Добър вечер, мисис Декард. Хей, какво ще кажете, ако ви се родят козленца? Можем да разменим няколко срещу моето потомство.
— Благодаря — кимна Рик без да изпуска ръката на Айран. — Не мислиш ли, — запита я той, — че няма по-добър лек за депресията от този? Поне за моята.
— И за моята също — рече Айран. — Вече няма смисъл да крием от останалите, че овцата е била изкуствена.
— Няма смисъл — повтори предпазливо той.
— Всъщност, ако искаме можем да го запазим в тайна. Най-сетне имаме нещо, за което винаги сме мечтали. И тази мечта се превърна в реалност — Айран отново се притисна до него и го целуна страстно, а горещият й дъх опари врата му. После се пресегна и натисна бутона на асансьора.
Дълбоко в него прозвуча тревожен сигнал. Почти несъзнателно Декард произнесе:
— Да не слизаме в апартамента, поне още малко. Хайде да останем при козата. Ще си поприказваме край нея и ще й дадем нещо за ядене. Когато тръгвах ми дадоха цяла торба с овесени ядки и наръчник за отглеждането — плаща се отделно. Можем да я наречем Юфимия. Айран, почакай — жена му вече влизаше в кабината на асансьора.
— Смятам че е неморално да лишаваме всички останали поклонници на Мерсер от съприкосновение с нашата радост — рече тя. — Днес вече поставях ръце на ръкохватките и това ми помогна да преодолея депресията — поне за известно време. Освен това ме удариха с камък — ето тук — тя вдигна китката си и той видя мъничък червеникав белег. — И постоянно мисля за това колко по-възвишени сме ние когато Мерсер е с нас. Въпреки болката, физическата болка. Но духовно ние всички сме заедно, чувствам докосването на хора от целия свят, решили да се слеят по между си. — Тя задържа спускащата се врата на асансьора. — Влизай, Рик. Няма да ни отнеме много време. Не е необходима да се сливаш с останалите, искам просто да им предадеш чувствата, които те вълнуват в момента — дължиш им го. Неморално е да го запазим само за нас.
Естествено, тя беше права и Рик неохотно я последва.
След като влязоха в хола Айран побърза да включи емпатичният генератор. Лицето й грееше от радост като ярка луна.
— Искам всички да научат — рече му тя. — Веднъж и с мен се случи нещо подобно. Тъкмо се слях и улових чувствата на някой, който се беше сдобил съвсем наскоро с ново животно. А веднъж… — за миг през лицето й премина сянка, — … веднъж се докоснах до някой, който току що бе изгубил завинаги своя домашен любимец. Но всички останали побързаха да предадат по малко от своите дребни радости за да го успокоят. Веднъж дори съумяхме да предотвратим потенциално самоубийство. Това което имаме, което чувстваме, може…