Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
Лицето й беше пребледняло, гласът й трепереше. Само за миг беше изгубила своята самоувереност.
— За какво по-точно говориш? — той се наведе и събра пръснатите по земята листа като се чудеше какво ли уплашило Рейчъл.
— Хайде да отворим бутилката.
Рейчъл донесе от банята две чаши. Имаше вглъбен и унесен вид, сякаш мислите й бяха някъде другаде. Рик забеляза по напрегнатото й лице сянката на споходилите я мисли.
— Ще се справиш ли? Това уиски струва цяло състояние. Не е синтетично, от времето преди войната е.
Декард взе бутилката, отвори я и наля по малко в двете чаши.
— Кажи ми какво те разтревожи? — настоя той.
— Когато говорихме по видеофона ти ми каза, че ако дойда при теб още тази вечер ще се откажеш да преследваш останалите три андроида. И че ще се заемем с нещо друго. Ето, сега сме тук…
— Кажи ми от какво се уплаши?
Рейчъл вдигна очи към него и произнесе с тих глас:
— Искам да знам, какво смяташе да правим. В случай, че се откажеш от играта на криеница с останалите живи андроиди? — тя разкопча наметалото и го окачи в гардероба. За пръв път имаше възможност да види тялото й.
Имаше странни пропорции. Дългата й черна коса изглеждаше доста голяма, в сравнение с крехкото, моминско тяло и малките й гърди. Но очите й, с дълги извити ресници бяха очи на зряла жена, там изчезваше приликата с детето. Рейчъл лекичко се полюшваше на пръсти, а ръцете й бяха присвити в лактите, в позата имаше нещо, което напомняше на притаил се ловец, или може би на кроманьонец. Никакви излишни тлъстини, стройно тяло, плосък корем — Рейчъл беше моделирана по келтските образци за красота, древни, но привлекателни. Краката й, обути в къси блестящи шорти бяха стройни и съвсем леко закръглени, общото впечатление все пак си оставаше по-скоро от младо момиче, отколкото жена. Изключение правеха само неспокойните, проницателни очи.
Декард отпи глътка бърбън и преглътна с мъка. Почти беше забравил силния вкус, уханието на власт и сила, което се долавяше в напитката. Рейчъл изпи чашата си без да се замисли. Тя седеше на края на леглото и приглаждаше с отсъстващ вид набръчканото покривало. Лицето й имаше мрачен изглед. Рик остави чашата на масата и приседна до нея. Под тежестта на тялото му леглото хлътна и Рейчъл побърза да се отдръпне.
— Какво има? — попита той, пресегна се и взе ръката й в своята. Дланта й беше крехка, хладна и влажна. — Какво те подтиска?
— Последният андроид от типа Нексъс-6 — проговори неохотно тя. — Той е от същия тип, какъвто съм и аз. Не забеляза ли описанието? Напълно съвпада с моето. Може би косата й е сресана различно, или носи перука, но веднага щом я видиш, ще разбереш какво имам пред вид — тя се засмя горчиво. — Представи си само какво щеше да стане, ако не беше научил от Роузен, че съм андроид. Сигурно щеше да се побъркаш като видиш Прис Стратън. Или да си помислиш, че това съм аз.
— И защо това те притеснява?
— Дявол да го вземе, нали ще съм там, когато я отстраниш!
— Не се знае. Може би няма да я намерим.
— Познавам добре психологията на Нексъс-6. Затова съм тук, защото само аз мога да ти помогна. Сигурна съм, че в момента и тримата са на едно място. Събрали са се около онзи отвратителен субект — Рой Бети. Той ще е създателят на всички по-нататъшни опити за самозащита — устните й се сгърчиха. — Божичко! — възкликна тя.
— Стига, успокой се — каза Рик, стисна с пръсти мъничката й брадичка, повдигна главата й и я погледна отблизо.
„Интересно, какво ли чувства човек, когато целува един андроид?“ — запита се той. После бавно се наведе напред и целуна изсъхналите й устни. Не последва реакция, Рейчъл стоеше неподвижно, сякаш не беше почувствала нищо. Но кой знае защо му се стори, че не е така. Или може би просто приемаше желаното за действително.
— Ако знаех, — рече тя, — че възнамеряваш да го сториш, никога нямаше да дойда. Струва ми се, че искаш прекалено много от мен. А знаеш ли какво изпитвам аз към Прис?
— Нарича се съчувствие — каза той.
— Нещо подобно. Самоидентифициране, сякаш си казвам — ето, това става с мен. А представи си че стане наистина. В бъркотията застреляш мен, вместо нея. А после тя ще се върне в Сиатъл и ще продължи да живее моя живот. Никога преди това не съм се чувствала така странно. Та ние сме само машини, създадени от пресата, подобно на капачки. Това че съществувам не нещо повече от една илюзия. Аз съм само един от многото прототипи — тя потрепери.
Странно, но в поведението й имаше нещо почти забавно.
— Но мравките не изпитват нищо подобно — отвърна Рик. — Макар че, физически са напълно еднакви.
— Мравките… те нямат представа за времето.