Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Джоузеф разтревожен ли беше, като говори с него?
— Ами-и… Не.
— Добре тогава.
И с това темата просто приключи.
После, за мое удивление, Сократ извади пакет цигари и си запали една.
— Като стана дума за дим — каза той, — споменавал ли съм ти някога, че няма такова нещо като лош навик?
Не можех да повярвам на очите и на ушите си. Това не може да бъде, казах си аз.
— Не, не си. А аз да хвърля толкова труд да променям лошите си навици по твоя препоръка.
— Виждаш ли, това беше, за да развиваш волята си и да си поосвежиш инстинктите. Да, може да се каже, че навикът сам по себе си — всеки несъзнателен, автоматичен ритуал — е нещо отрицателно. Но някои занимания — пушене, пиене, дрога, ядене на сладки неща или задаване на глупави въпроси — са едновременно лоши и добри, всяко действие си има своя цена и своя наслада. Като признаеш и двете му страни, ти ставаш реалист и отговаряш за действията си. Едва тогава можеш да упражниш свободния избор на воин — да го правиш или да не го правиш.
— Има една приказка: «когато седиш, седи, когато стоиш, стой; каквото и да правиш, прави го без колебание». Веднъж направиш ли даден избор, прави го от все сърце. А не като проповедник, който мисли за молитва, докато люби жена си, и мисли за любов, докато се моли.
Разсмях се от този образ, а Сократ пусна няколко съвършени кръгчета дим.
— По-добре е да правиш грешка с цялата сила на съществото си, отколкото предпазливо да избягваш грешките с трепереща душа. Отговорност значи да осъзнаваш и насладата, и цената, да направиш избора си въз основа на това осъзнаване и после да живееш в съответствие с този избор, без да се терзаеш.
— Звучи прекалено «или-или». Ами умереността?
— Умереност ли? — той скочи на бюрото си и застана като проповедник. — Умереността? Това е замаскирана посредственост, страх и объркване. Това е благоразумната заблуда на дявола. Това е колеблив компромис, от който никой не се чувства щастлив. Умереността е за мекушавите, вечно оправдаващите се, безгръбначните на света, които се страхуват да заемат позиция. Тя е за тези, които се страхуват да се смеят или да плачат, страхуват се да живеят или да умрат. Умереността — той си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за разгромителната си присъда — е като блудкав чай, напитката на дявола!
Разсмях се и казах:
— Твоята проповед започна като лъв и завърши като агънце, Сок. Трябва повечко да се поупражняваш.
Той сви рамене и слезе от бюрото.
— И в семинарията все това ми казваха.
Никога не знаех кога се шегува и кога не.
— Сок, все пак мисля, че пушенето е нещо гадно.
— Ама ти още ли не си загрял посланието? Пушенето не е гадно, гаден е навикът. Аз мога да изпуша една цигара днес, после изобщо да не пуша шест месеца, мога да се наслаждавам на една цигара дневно или седмично, без неустоимата потребност да си запаля друга. И когато пуша, аз не се преструвам, че дробовете ми няма да платят цената, а след това взимам съответните мерки, за да противодействам на отрицателните последици.
— Просто никога не бях си представял един воин да пуши.
Той издуха едно кръгче дим в носа ми.
— Никога не съм казвал, че един воин се държи по начин, който ти ще сметнеш за съвършен, нито пък че всички воини се държат точно като мен. Но всички ние следваме Правилата на дома, разбираш ли?
— Така че независимо дали моето поведение отговаря на твоите нови стандарти или не, трябва да ти бъде ясно, че аз владея всички свои навици, цялото си поведение. Всъщност аз нямам навици, действията ми са осъзнати, умишлени и извършвани с цялото ми същество.
Сократ остави цигарата и ми се усмихна.
— Ти май се позадръстил с цялата си гордост и свръхдисциплина. Време е да си направим малък купон.
И Сократ извади бутилка джин от бюрото си. Гледах го абсолютно невярващо и само клатех глава. Той наля джин и газирана вода.
— Газирана вода? — попитах го аз.
— Тук имаме само плодови сокове, млади господине — каза той, припомняйки ми думите, които бе казал много отдавна, като го срещнах за първи път. А ето ти го сега, предлагаше ми джин и изпи своя на екс.
— И така — каза той, след като гаврътна джина. — Време е за купон, никакви задръжки.
— Харесва ми твоят ентусиазъм, Сок, но в понеделник имам тежка тренировка.
— Вземи си якето, синко, и ме последвай.
Така и сторих.
Единственото нещо, което си спомням ясно, е, че в Сан Франциско беше събота вечер, започнахме отрано и изобщо не спряхме. Нощта беше шемет от светлини, звънтящи чаши и смях.
Спомням си обаче неделята призори. Беше около пет часа. Главата ми пулсираше. Вървяхме по «Мишън» и прекосихме «Четвърта». Едва съзирах табелите на улиците през гъстата утринна мъгла, която се бе спуснала. Внезапно Сок спря и се взря в мъглата. Аз се блъснах в него, изкикотих се, но после бързо се освестих — нещо не беше наред. От мъглата изникна едра тъмна фигура. В съзнанието ми се върна моят полузабравен сън, но изчезна, когато видях още един силует, след него и трети: трима мъже. Двамата от тях — високи, слаби, наежени — препречиха пътя ни. Третият се приближи към нас и извади нож от протритото си кожено яке. Усетих как пулсът ми заблъска в слепоочията.