Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Тук съм от два дни и още съм жив — засмя се Маскул. — Провървя ми, а като имаш късмет, можеш да се опълчиш на цялата вселена. Какво обаче означава късмет? Само дума или е нещо истинско?
Осъзна отговора, докато нахлузваше вече изсъхналите кожени дрехи и стана сериозен.
— Суртур ме доведе тук. Той бди над мен и това е „късметът“ ми… И все пак кой е Суртур в този свят? Как може да ме защитава от слепите неустоими сили на Природата? Или е по-силен от самата Природа?
Беше гладен, ала изпитваше още по-силен глад за човешко общество и за хора, които да поразпита за всичко това. Поколеба се накъде да тръгне. Можеше да следва брега на изток или на запад. Най-близкото заливче лежеше на изток, прорязвайки пясъците на около хиляда и петстотин метра. Маскул тръгна натам.
Гората се издигаше като огромна застрашителна стена, която рязко завършваше до брега на морето като изваяна с длето. Маскул крачеше бавно под сянката й, извил глава към морето, което беше по-весело за окото. Щом стигна залива, Маскул установи, че той е по-широк, обграден с равни брегове. В него не се вливаше река, а беше просто удължение на морето. Спокойните му тъмнозелени води се губеха зад един завой на гората. Над водата бяха надвиснали дърветата по брега и я покриваха с плътна сянка.
Маскул тръгна по брега му и стигна до завоя, където минаваше пряк път към морето. Тук видя седнал върху ръба на брега мъж, провесил крака в морето. Беше облечен в груба необработена кожа, която не покриваше крайниците му. Беше дребен, набит и енергичен, с къси крака и дълги ръце, които завършваха с яки длани с необикновена големина. Лицето му беше плоско като дъска и безизразно, сбръчкано и с цвят на орех. Бе плешив и голобрад, с жилава яка кожа. Явно селянин или рибар. По лицето му не се забелязваше никакъв знак от човеколюбиви мисли или от изтънчени чувства. Имаше три очи с различен цвят — зелен джал, синьо и улфир.
Срещу него във водата се поклащаше привързан сал, неумело сглобен от дървесни клони.
— И ти ли си от мъдреците на Гората Уомбфлаш? — заговори го Маскул.
Мъжът вдигна очи към него и му отвърна с груб, дрезгав глас:
— Рибар съм и нищо не отбирам от мъдростта.
— Как се казваш?
— Полекраб. А ти?
— Маскул. Щом си рибар, сигурно имаш риба и ще ме нахраниш, че умирам от глад.
Полекраб изсумтя и се замисли, преди да отговори.
— Да, имам риба. Обядът ми вече се пече в пясъка. Лесно мога да наловя още.
— Колко време ще отнеме? — попита Маскул, зарадван от съгласието на рибаря.
Мъжът разтърка длани една в друга, докато те изстъргаха. Извади нозе от водата и стъпи на брега. След минута-две до краката му се примъкна дребно чудновато животинче, завъртя глава и вдигна очи към мъжа, както кучето изразява привързаността си. Беше дълго около шейсетина сантиметра и приличаше на тюленче, само че с шест лапи с големи нокти.
— Арг, отивай за риба! — избоботи Полекраб.
Животното незабавно се хвърли във водата, преплува грациозно до средата на заливчето и се гмурна задълго под повърхността.
— Май е лесно да се лови риба така — подвикна Маскул. — За какво тогава ти служи салът?
— Да плавам в морето. Там са най-хубавите риби. Тези тук едва стават за ядене.
— Арг изглежда умно животно.
— Дресирал съм стотина — с обичайния си глас избъбри Полекраб. — Едроглавите от неговия вид се учат по-бързо, ама плуват бавно. А тесноглавите са като змиорки, само че нищо не помнят. Започнах да правя кръстоски и този е от тях.
— Сам ли живееш? — поинтересува се Маскул.
— Не, имам жена и три деца. Жена ми сигурно спи някъде, а само Майстора знае къде са се запилели дечурлигата.
Маскул се чувстваше чудесно в компанията на простия рибар.
— Салът ти като че не е много-много здрав — отбеляза той, след като разгледа плавателния съд. — Явно си по-смел от мен самия, след като си готов да нагазиш навътре с него.
— Стигнах с него чак до Матерпле.
Арг изплува и се насочи към брега. Движенията му бяха тромави, защото теглеше под водата нещо тежко. Той застана в нозете на господаря си и двамата мъже видяха, че с ноктите на всяка лапа стискаше по риба, общо шест на брой, Полекраб ги взе, вдигна един остър камък, с който отряза главите и опашките, и ги хвърли на животинчето. Арг ги глътна, без да бърза.
Полекраб подкани с жест Маскул да го последва и занесе рибите на брега в посоката, откъдето чужденецът беше пристигнал. На пясъка той разряза рибите, изчисти вътрешностите и ги сложи в плитката яма, която изкопа. После отново я зарина, след което изрови собствения си обяд. Ноздрите на Маскул потрепнаха от приятния мирис, но обедът му тепърва щеше да се сготви.