Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Полекраб се обърна да си ходи с опечените риби в ръка и заяви:
— Тия са мои. Като станат твоите, можеш да дойдеш при мен, ако искаш компания.
— Скоро ли ще станат? — нетърпеливо попита Маскул.
— За двайсетина минути — отвърна през рамо рибарят.
Маскул се сви под сянката на гората и зачака. Щом двайсетте минути горе-долу изтекоха, той изрови готовата храна, при което си изпогори пръстите, макар да докосваше само повърхността на парещия виолетов пясък, и се запъти към Полекраб.
Въздухът беше горещ и неподвижен, сянката до залива — приятна и двамата мъже задъвкаха мълчаливо обяда си, хвърляйки от време на време поглед към ленивата вода. Маскул чувстваше, че с всяка хапка силите му се възвръщат. Приключи с рибата преди Полекраб, който се хранеше бавно като човек, за когото времето няма значение. Когато се наяде, рибарят се изправи.
— Ела да пием — предложи той хрипливо.
Маскул го погледна въпросително. Мъжът го заведе в гората право до едно дърво. На удобна височина стволът му беше разрязан и после дупката запушена. Полекраб издърпа чепа, прилепи устни към прореза и засмука като дете от майчина гръд. На Маскул, който не откъсваше очи от него, му се стори, че очите на рибаря заблестяха по-силно.
После дойде и негов ред да пие. По вкус сокът на дървото приличаше на кокосово мляко, но беше упоителен. Като непознат вид пиянство, от който нито волята, нито емоциите се възбуждат. Само интелектът, и то в известен смисъл. Мислите и образите не се разбъркаха, а напротив, продължиха болезнено да набъбват, докато стигнаха точката на абсолютната красота, пламнала в съзнанието, избухнала и после изчезнала. Но ето че процесът се възобнови отново. Мислите се раждаха една след друга. Нито за миг умът му не се укроти и той не се опита да овладее сетивата си. Отпиха още веднъж. Полекраб запуши прореза и двамата се върнаха на брега.
— Стана ли блодсомбър? — подвикна Маскул, доволно изтегнат на земята.
Полекраб зае предишната си седяща поза и потопи крак във водата.
— Таман започва — уточни той дрезгаво.
— Значи трябва да поостана, докато свърши… — заключи Маскул и предложи да си поговорят.
— Бива — съгласи се рибарят без ентусиазъм.
Маскул го погледна през полузатворените си клепачи и се запита дали тоя наистина беше онова, за което се представяше.
— Много ли си пътувал, Полекраб?
— Е, не бих ги нарекъл чак пътешествия.
— Спомена, че си ходил в Матерпле. Каква е страната там?
— Ами не знам. Ходих да събирам кремък.
— Кои страни се простират нататък?
— После на север е Треал. Разправят, че е мистическа страна… Знам ли.
— Мистическа ли? — удиви се Маскул.
— Е, така разправят… Още по на север е Личсторм.
— Разказвай! — настоя Маскул.
— Там има планини и въобще е много опасно място за расови мъже като теб. Внимавай!
— Не избързвай, Полекраб. Откъде разбра, че ще отида там?
— Дойде от юг и сигурно ще продължиш на север.
— Да, така е — съгласи се Маскул и го погледна изпитателно. — Откъде знаеш, че идвам от юг?
— Ами може и да не идваш… Ама имаш ифдонски вид.
— Какъв вид?
— Трагичен — изтърси Полекраб.
Нито веднъж не беше погледнал към Маскул, стоеше вторачен с немигащ поглед в някаква точка насред водата.
— А след Личсторм? — обади се Маскул след малко.
— Баре, където има две слънца. Нищо друго не знам за тази страна… Оттам насетне е океанът.
— А какво има от другата страна на океана?
— Това трябва сам да провериш, защото се съмнявам, че някой въобще е минал оттатък океана и се е завърнал оттам.
Маскул не се стърпя:
— Защо народът ти не пътува? Май само аз съм тръгвал на пътешествия от любопитство.
— Какъв „народ“? — не го разбра рибарят.
— Вярно — ти не знаеш, че не съм от планетата ви. Пристигнах от друг свят, Полекраб.
— Какво търсиш?
— Пристигнах тук заедно с Краг и Найтспор, следвайки Суртур. Припаднах, като сме кацнали. Щом се освестих, беше се съмнало, пък останалите бяха изчезнали. Оттогава пътувам напосоки.
— Още ли не си намерил Суртур? — попита Полекраб и се почеса по носа.
— Често чувам барабана му. Тази сутрин в гората бях съвсем близо до него. А преди два дни в долината Люзия имах видение — едно чудно същество в човешки облик се нарече Суртур.
— Може да е бил и Суртур — рече Полекраб.
— Не е, невъзможно е — замислено промълви Маскул. — Кристалния беше. Предполагам — не, знам го.
— Откъде?
— Защото тук е светът на Кристалния, а светът на Сутур е съвсем различен.