Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Той продължи след Найтспор. Пред тях заблестя странна светлина. Не беше слънчевият светлик, а сияние, каквото не беше виждал, и дори не можеше да си представи, че съществува. Найтспор отиваше право натам. Сърцето на Маскул се разтуптя до пръсване. Светлината се издигна по-нависоко. Страховитата музика изливаше нови и нови съзвучия като вълни на разбушувал се магически океан… Маскул не можа да понесе потресението и ненадейно се строполи в безсъзнание като мъртъв.
14. ПОЛЕКРАБ
Сутринта бавно отминаваше. Маскул потрепера конвулсивно и отвори очи. Премигна и седна. Гората беше тъмна като в рог и безмълвна. Странната светлина беше угаснала, музиката престанала и Дремсинтер беше изчезнал. Опипа брадата си, сплъстена от кръвта на Тидомин, и се унесе в мислите си.
„Според Панаве и Катис в гората живеят мъдри люде — каза си той. — Навярно Дремсинтер беше един от тях. Навярно и видението ми беше изява на неговата мъдрост. Сякаш отговаряше на въпросите ми… Не трябваше да го питам за себе си, а за Суртур, и тогава щях да получа друг отговор. Можех да узная… Можех да ГО видя.“
Маскул остана да лежи неподвижен и безчувствен и да разсъждава:
„Ала не издържах на ужасния блясък. Сърцето ми щеше да се пръсне. Той ме предупреди преди това. Значи Суртур съществува и пътуването ми има смисъл. Ала защо съм тук? Какво се очаква от мен? Кой е Суртур? Къде да го намеря?“
Погледът му внезапно припламна.
„Какво означават думите на Дремсинтер «Не ти, а Найтспор»? Нима съм второстепенен герой, а той е главният; той е важният, аз — незначителният? Къде е Найтспор? Какво прави? Трябва ли да чакам да благоволи да се появи? И наистина ли не мога да предприема нищо сам?“
Маскул продължаваше да седи с опънати крака.
„Трябва най-накрая да разбера, че пътуването ми е доста странно и затова могат да ми се случат най-чудновати неща. Безполезно е да се кроят планове, защото не мога да предвидя и на две крачки напред — всичко ми е непознато. Едно обаче е сигурно — само с безразсъдна смелост ще успея. Трябва да пожертвам всичко. Ако Суртур се появи отново, ще тръгна насреща му, дори това да означава сигурна смърт.“
Откъм сумрачните тихи пътеки между дърветата се разнесоха отново барабанните удари. Идваха някъде отдалеч и се чуваха съвсем слабо. Долитаха като отшумяващите гръмотевици след лятната буря. Маскул се вслуша, без да става. Барабаненето потъна в тишината и не се повтори.
Маскул се ухили загадъчно и произнесе на глас:
— Благодаря ти, Суртур! Приех предзнаменованието ти.
Канеше се вече да стане, когато забеляза, че сбръчканото чуканче, което доскоро беше третата му ръка, се полюляваше при всяко движение на тялото и му пречеше. Заби в него ноктите на двете си ръце и го продупчи колкото се може по-близо до гърдите, след което внимателно го изскубна. В света, в който всичко расте и умира бързо, помисли си той, раната от това ще изчезне скоро-скоро. Маскул се изправи и се взря в полуздрача.
Гората тук беше разположена на доста стръмен склон. Без да се двоуми, Маскул се спусна надолу, убеден, че непременно ще стигне до някоя нова населена територия. С всяка изминала стъпка настроението му ставаше унило — беше отслабнал, уморен, мръсен и изнемощял от глад. Даде си сметка, че го чака дълъг път, ала въпреки всичко, реши да не спира повече за почивка, докато не излезе от тая угнетяваща гора.
Оглеждаше и заобикаляше една след друга неясните къщоподобни форми на огромните дървета. Между високите им върхове винаги се виждаше парче от сияйното небе, по което се ориентираше за часа. Начумерен, Маскул се спускаше по влажния хлъзгав склон километър след километър. От време на време пресичаше мочурища. Здрачът в гората се поразнесе и разбра, че приближава открита местност. Гората беше станала по-реална, сивкава и величествена. Дънерите се извишаваха като кръгли кули, с широки разстояния помежду си, подобни на естествен амфитеатър. Не можеше да различи какъв е цветът на кората им, ала гледката го порази, макар да й се възхищаваше пряко сили. Сянката полека-лека оставаше зад него. Гората просветля и той вече не се съмняваше, че скоро ще излезе оттук.
В далечината наистина се виждаше светлина. Маскул се обърна назад и установи, че тялото му вече хвърля сянка. Дънерите се обагриха в червеникаво. Той ускори ход, докато синята светлина в пролуката не стана по-ярка. Стори му се, че дочува морски прибой.
В тази част гората беше в различни цветове — дънерите бяха тъмночервени, листата по високите клони — в улфир, а шумата по земята беше с цвят, чието име не знаеше. Тогава откри и за какво служи третото око. То прибавяше към гледката ново измерение и с негова помощ всичко изглеждаше релефно. Светът не беше плосък, а по-действителен и по-многозначителен. Маскул изпита по-силно привличането на околните предмети. И някакси губеше егоцентричността си, чувстваше се по-свободен и едновременно по-вглъбен.