Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Най-сетне през последните дървета просветна денят. Едва осемстотин метра го разделяха от края на гората. Нетърпелив да види какво има отвъд нея, Маскул се затича. Прибоят на вълните се усили. Странен съскащ шум, който се дължеше само на водна стихия, ала не приличаше сякаш на море. Въпреки това когато след миг пред него се простря огромна чак до хоризонта водна площ, набръчкана от танцуващите вълни, осъзна, че е пред Пластящото се море. Той забърза, без да откъсва очи от него. Погали го топъл, свеж и ароматен бриз.
В края на гората, преди обширния пясъчен плаж, той се подпря на един гигантски дънер и, стоейки неподвижен, жадно се взря в морската шир. Плажът продължаваше на изток и на запад в права линия, прекъсната на няколко места от вливащи се рекички. Цветът на пясъците беше оранжев, осеян тук-там с лилави петна. Докъдето стигаше погледът, гората като страж се издигаше по целия бряг. Освен нея беше само небето и морето. Маскул никога не беше виждал толкова много вода. Пред огромния полукръг на хоризонта той се чувстваше като в плосък свят, в който обсегът на гледката зависи само от зрителната острота. Морето не приличаше на нито едно от земните морета. Беше като огромен течен опал. Върху великолепната непрозрачна изумруденозелена повърхност се появяваха и изчезваха червени, жълти и сини завихряния. Вълните бяха необикновени. От водата се издигаха бавно водни върхове, докато стигнат три или шест метра височина, и падаха надолу с плисък, оставяйки концентрични кръгове надалеч върху повърхността. Откъм сушата навътре в морето тръгваха като реки бързи ручеи с по-тъмнозелен цвят и без върхове. Със свръхестествен звук вълните се разбиваха в пясъка, шушнеха и шептяха. Този странен плисък беше дочул и Маскул. После зелените езици на вълните се отдръпваха, без да се разпенват.
На трийсет километра точно напред сред морето се очертаваше дълъг, нисък и мрачен остров с твърде неопределена форма. Островът на Свайлон. Само че вниманието на Маскул беше привлечено от залеза на синьото слънце, което осветяваше небето отвъд острова. Алппен беше се скрила и цялото южно небе беше обагрено с нежните оттенъци на последните лъчи. Бланчспел приближаваше зенита, побеляваше и печеше убийствено сред безоблачното небе. Ала там, където синьото слънце беше залязло, над света беше паднала зловеща сянка. Маскул имаше чувството, че се разпада, сякаш върху клетките на тялото му действаха едновременно две противоположни химически сили. Мина му през ум, че щом като последните лъчи на залеза му влияят толкова силно, срещата с Алппен ще е смъртоносна за него… Но все пак в организма му може би ще настъпи някаква промяна и щеше да успее.
Морето го мамеше и Маскул реши да влезе във водата. Тръгна към брега, но щом излезе от сянката на дърветата, ослепителните слънчеви лъчи се стовариха върху му и го обезсилиха, а от убийствената жега му се догади и му се зави свят. Той бързо прекоси плажа. Оцветените в оранжево пясъци бяха достатъчно горещи, за да се сготви в тях храна, а виолетовите направо пареха като огън. Маскул не го очакваше предварително и щом стъпи върху едно виолетово петно, подскочи и изпищя.
Морето беше сладострастно топло. Убеди се, че водата няма да задържи тежестта му и реши да поплува. Свали си кожените дрехи, обтри ги грижливо с пясък и с вода и ги простря под слънцето да поизсъхнат. После, доколкото можа, преплакна брадата и косата си. Чак тогава нагази навътре и заплува, когато водата стигна до гърдите му, като се стараеше да избягва избликващите вълни. Оказа се, че не е лесно. Водата непрекъснато менеше плътността си. Някъде той успяваше да заплува, другаде едва се спасяваше да не потегли към дъното, а на трети места не можеше да се гмурне под повърхността. По нищо не личеше какви изненади крие водата. Плуването се оказа доста опасно занимание.
Маскул излезе от водата чист и ободрен. Поразходи се по плажа, за да се изсуши под жежкото слънце и разгледа околността. Беше чужденец, гол-голеничък, сам сред огромния тайнствен свят, в който отвсякъде го дебнеха невъобразими сили. Гигантската Бланчспел сипеше лъчи, ужасният Алппен преобразяваше тялото му, измамното море — колкото и красиво, толкова и смъртоносно, мрачният загадъчен остров на Свайлон, изнурителната гора, от която едва се измъкна — какво можеше да им противопостави той, слабият странник, дошъл от планета с нищожни размери от другата част на космоса, за да не го унищожат?