Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Маскул заслиза внимателно надолу. Беше уморен, но не обръщаше внимание на болките. От откъснатия му проб потече гной. Стори му се, че слизането от стъпало на стъпало продължава безкрайно. Шумоленето и шушненето на дърветата се засили с приближаването на края на стълбата, вятърът стихна и въздухът се постопли. Наоколо бе абсолютна чернилка.
Най-сетне стигна до равното. Продължи, като се препъваше в коренищата и се удряше о дънерите на дърветата. След малко реши да спре. Събра накуп сухи листа за възглавница и се тръшна на тая постеля. Почти веднага потъна в дълбок безпаметен сън.
15. ГОРАТА УОМБФЛАШ
Събуди се и започна третият му ден на Торманс. Нозете го боляха. Лежеше на хълбок и глупаво се взираше в околността. Тъмнината на гората просветляваше с приближаването на сивото утро и вече забелязваше предметите, без да ги различава ясно. Две-три странни тъмни форми, широки колкото къщи, се мержелееха в полумрака. Маскул не разбра, че бяха дървета, докато не легна по гръб, за да види върховете им. Слънцето ги огряваше на фона на късче от синьото небе на такава височина, че той дори не посмя да я пресметне.
От време на време ги скриваха валмата мъгла, които се стелеха сред гората и преминаваха между дърветата безмълвно като привидения. Листата под него бяха влажни, а отгоре от време на време на главата му се процеждаха тежки капки вода.
Маскул остана легнал и се опита да си припомни събитията от миналия ден. Умът му тънеше в апатия и мислите му се заплитаха. Беше се случило нещо ужасно, макар дълго време да не успя да се сети какво точно. Внезапно пред очите му изплува ужасната картина в полумрака върху платото Сант — размазаното окървавено лице на Спадевил, последният дъх на Тидомин… Той потрепера инстинктивно и му се повдигна.
Своеобразните морални възгледи, които бяха продиктували двете жестоки убийства, го бяха напуснали през нощта и чак сега осъзнаваше какво бе извършил. Сякаш бе прекарал целия ден под въздействието на някаква властна магия. Първо го бе поробила Осеакс, после Тидомин и Спадевил, накрая Катис. Бяха го накарали да убива и да употребява насилие. Той не се бе усетил, дори бе повярвал, че пътува като волен просветен чужденец. За какво беше това кошмарно пътуване — и дали щеше да продължи все така?
Гората беше потънала в мъртвешка тишина и той чуваше само пулсирането на кръвта във вените си. Вдигна ръка към лицето си и установи, че и останалият проб беше изчезнал и сега притежаваше три очи. Третото се намираше на челото му, на мястото на сорба. Маскул не можеше да разбере каква е функцията му. Третата му ръка беше останала, но висеше безсилна.
Маскул си поблъска безуспешно главата, опитвайки се да си спомни името, което бе произнесъл Катис накрая.
Най-сетне стана с намерение да продължи пътуването. Нито трябваше да се облича, нито имаше храна да закуси. Гората беше огромна. Прецени, че обиколката на най-близкото дърво бе най-малко трийсет метра. Всички стволове бяха гигантски. Пейзажът изглеждаше чудовищен най-вече заради обширните празни пространства между дърветата и приличаше на свръхестествена огромна зала на задгробния живот. Долните клончета отстояха на четирийсет метра от земята. Нямаше храсти, почвата беше покрита само с мъртви мокри листа. Маскул се огледа, за да се ориентира, ала урвите на Сант, от които бе слязъл, не се виждаха — всички посоки си приличаха и Маскул нямаше никаква представа накъде да тръгне. Уплаши се и изруга на глас. Отметна глава назад и се опита да установи накъде са север и юг според светлината на слънцето, но беше невъзможно.
Докато разтревожен и объркан се въртеше из гората, до слуха му долетяха барабанни удари. Ритмичният звук идваше отдалеч. Невидимият барабан вървеше през гората и сякаш се отдалечаваше от него.
— Суртур! — промълви Маскул едва чуто. И след миг се удиви, че е произнесъл името на тайнственото същество. Не мислеше за него, нито имаше някаква явна връзка между Суртур и барабана.
Междувременно, докато Маскул умуваше, звуците се отдалечиха още. Инстинктивно той тръгна след тях. Барабанните удари, макар че бяха необичайни и мистични, не вдъхваха страхопочитание, напротив, напомняха някакво място и някакъв живот, които познаваше отлично. И отново всички останали сетивни възприятия му се сториха фалшиви.
Звуците идваха на пресекулки, продължаваха минута или пет минути, после спираха за четвърт час. Маскул се постара да следва посоката на барабана, доколкото го чуваше. Той бързо закрачи между огромните неясни форми на дърветата, за да се добере до онова, което издаваше звуците, ала разстоянието помежду им оставаше непроменено.