Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Гласът му бързо заглъхна и в мрачния прах едно дълго кадифено канапе се свърза в размътени очертания.

Артър едва можа да асимилира факта, че това беше същото канапе, което се беше появило в полетата на предисторическата Земя. Той искаше да крещи и да се тресе от ярост заради това, че Вселената му погажда такива луди объркващи номера.

Той остави чувствата си да утихнат и тогава седна на канапето — внимателно. Трилиън също седна.

То беше истинско.

Поне ако не беше истинско, то ги поддържаше, а канапетата имат такова предназначение, а това, на какъвто и тест да беше подложено, си беше истинско канапе.

Гласът на слънчевия вятър ги облъхна отново.

— Надявам се, че ви е удобно — каза той.

Те кимнаха.

— И бих желал да ви поздравя за точността на дедуктивните ви размишления.

Артър бързо изтъкна, че тъй като той не е обмислял нищо, Трилиън беше тази, която трябваше да бъде поздравена. Тя простичко му отговори, че това е защото тя се интересува от живота, Вселената и всичко останало.

— Това са неща, от които и аз се интересувам — въздъхна Хактар.

— Добре — каза Артър, някой път трябва да си поговорим за това. На чаша чай.

Пред тях бавно се материализира малка дървена масичка, на която имаше сребърен чайник, каничка за мляко от костен порцелан, захарница и две чашки с чинийки също от костен порцелан.

Артър се наведе напред, но това беше само светлинен трик. Той се облегна обратно на канапето, което също беше трик, и тялото му се беше приготвило да го приеме като удобно.

— Защо — попита Трилиън, — чувствуваш, че трябва да унищожиш Вселената?

Тя намери за малко трудно да говори на нищото — с нищо, върху което да може да фокусира погледа си. Хактар очевидно забеляза това. Той се засмя с призрачен смях.

— Ако ще бъде такова заседание — каза той, — може би ще е по-добре да имаме и подходяща обстановка.

И материализира пред тях нещо ново. Това беше неясен размит образ на кушетка — кушетка като при психиатър. Кожата, с която тя беше тапицирана, беше лъскава и разкошна, но това отново беше светлинен трик.

Около нея, за да допълни обстановката, се разположи неясното внушение за стени от дървесно плоскости. И после на кушетката се появи изображение на самия Хактар, и това беше изкривяващо погледа изображение.

Кушетката беше с размери, нормални за психиатрична кушетка — около пет-шест фута дълга.

Компютърът беше с размери, нормални за черен космически компютърен спътник — около хиляда мили по средата си.

Илюзията, че едното седи върху другото, беше нещото, което изкривяваше погледа.

— Добре — твърдо каза Трилиън. Тя стана от канапето. Почувствува, че беше помолена да се чувствува прекалено удобно и да възприема прекалено много илюзии.

— Много добре — каза тя. — Можеш ли да конструираш и реални неща? Искам да кажа масивни обекти.

Отново се получи пауза преди отговора, като че ли разхвърляния мозък на Хактар трябваше да събере мислите си от милионите и милиони мили, сред които беше разпръснат.

— Аха — въздъхна той. — Мислите си за космическия кораб.