![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
Той бързо установи, че не е сам в залата, и започна отново да се оттегля, когато с интерес се вслуша в това, което другите говореха.
— Роботите, сър — каза един глас. — Нещо не е наред с тях.
— Какво точно?
Това бяха гласовете на двама военнокомандуващи Крикитианци. Всички военни командири живееха горе в небето, в Роботските Военни Зони и бяха здраво имунизирани против капризни съмнения и несигурности, които измъчваха техните хора долу, на повърхността на планетата.
— Е, сър, мисля че просто е префазирано военното им усилие, и сега правим всичко възможно да задействуваме бомбата Супернова. В много краткото време, откакто се освободихме от плика.
— Върни се на въпроса.
— На роботите това не им харесва, сър.
— Какво?
— Войната, сър, като че ли ги е потиснала. В тях има сигурна заинтересованост за света, или може би бих казал заинтересованост за Вселената.
— Добре, това е добре. Те са предопределени да помогнат за унищожаването и.
— Да, но те го намират за трудно, сър. Те са измъчвани от перманентна отпадналост. Те просто намират за трудно да свършат работата. Те имат нужда от енергия.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Добре, мисля че са потиснати от нещо, сър.
— За какво, по Крикит, говориш?
— Добре, в няколкото престрелки, които проведоха наскоро, като че ли влизаха в битката, вдигаха оръжията си да стрелят и внезапно си помисляха „Защо да се безпокоим? Защо, ако говорим всемирно, е всичко това?“ Или те само изглеждат малко уморени и начумерени.
— А тогава какво правят?
— Решават предимно квадратни уравнения. Жестоко трудни, по мнението на всички. И после се цупят.
— Цупят се?
— Да, сър.
— Някой да е чувал за цупещ се робот?
— Не знам, сър.
— Какъв беше този шум?
Беше шумът, направен от Зейфод, който напусна с въртяща се глава.
ГЛАВА XXXI
В дълбок кладенец от тъмнина седеше един осакатен робот. Той мълчеше в металната си тъмница от доста време. Беше студено и влажно, но да бъдеш робот предполагаше да не обръщаш внимание на тези неща. С ненормално усилие на волята обаче той успяваше да ги забележи.
Мозъкът му беше свързан с Централната интелектна сърцевина на Крикитианския военен компютър. Това не му харесваше, а още повече не харесваше на Централната интелектна сърцевина на Крикитианския военен компютър.
Крикитианските роботи, които бяха спасили това патетично метално създание от блатата на Скорншелъс Зета, бяха усетили почти веднага гигантската му интелигентност и ползата, която можеше да им донесе.
Те не се съобразиха с персоналните разстройства, до които това водеше — като студ, тъмнина, влага, теснота и самота — и не бяха направили нищо, за да ги намалят.
Той не беше щастлив от задачата си.
Освен всичко друго, простата координация на цялата военна стратегия заемаше само малка част от изключителния му мозък, остатъка от който беше безкрайно отегчен. След като беше разрешил всички важни математически, физически, химически, биологически, социологически, философски, етимологически, метеорологически и психологически проблеми във Вселената по три пъти, освен своя собствен, сега сериозно търсеше нещо, с което да се занимава, и се беше захванал с композиране на къси мъчителни песнички без дух и мелодия. Последното му творение беше приспивна песен.
— Сега светът заспива, вече спи — бръмчеше Марвин,
Той поспря да събере артистична и емоционална сила да свърже следващия куплет.
Главата му щракна, като сложната мрежа електроди, която го свързваше със централния Крикитиански военен компчтър, почти се откачи.
Един люк за поддръжка се отвори и една от чифт непокорни глави погледна вътре, докато другата продължаваше да се побутва с продължаващо мятане да гледа по този и онзи начин безкрайно нервно.
— О, това си ти — промърмори роботът. — Трябваше да знам.
— Здрасти, бебчо — каза Зейфод, — за какво си пееше преди малко?
— Аз съм — потвърди горчиво Марвин, — в особено искряща форма в момента.
Зейфод пъхна главата си през люка и се огледа.
— Сам ли си? — попита той.
— Да — каза Марвин, — седя тук изморен, спътници са ми болката и нещастието. И, разбира се, безкрайната интелигентност. И безграничната тъга. И…
— Йе — каза Зейфод. — Хей, за какво си свързан с това?