Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Той се почувствува дяволски глупаво.

Той почувствува, че е трябвало да се вслуша много повнимателно в много неща, които е чул да бъдат казвани — фрази, които сега се блъскаха в главата му, докато краката му се блъскаха напред към точката, в която щеше неминуемо да пусне топката към Крикитианския робот, който неизбежно щеше да я удари.

Той си припомни казаното от Хактар: „Не съм ли успял? Това не ме тревожи.“

Той си припомни предсмъртните му думи: „Каквото трябваше да се направи, е направено. Изпълних предназначението си.“

Той си припомни Хактар да казва, че е успял да уреди „няколко неща“.

Той си спомни внезапното движение в чантата си, което го беше накарало да я сграбчи здраво, когато беше в Прашния облак.

Той си спомни, че беше пътувал два дена назад във времето, за да дойде отново на Лорд’с.

Той също така си припомни, че НЕ е добър хвърляч.

Той почувствува ръката си да се завърта, стиснала топката, за която сега знаеше със сигурност, че е бомбата Супернова, която Хактар си беше построил и му беше пробутал и която щеше да накара Вселената да отиде към рязък и непредвиден край.

Той се надяваше и се молеше да няма задгробен живот. После разбра, че тук е замесено противопоставяне и просто се надяваше да няма задгробен живот.

Той щеше да се почувствува много много засрамен да види всички.

Той се надяваше, той се надяваше, той се надяваше хвърлянето му да е толкова лошо, колкото си спомняше, защото изглежда това беше единственото нещо, стоящо между този момент и Вселенското унищожение.

Той почувствува как краката му се блъскат, почувствува как ръката му се завъртя, почувствува как единият му крак се удря в чантата, която той глупаво беше оставил да лежи на земята пред него, почувствува как пада тромаво напред, но умът му беше дотолкова пълен с други неща в този момент, че той напълно забрави за падането на земята и я пропусна.

Държейки здраво топката в дясната си ръка, той се извиси във въздуха, хленчейки от изненада.

Той се виеше и се въртеше във въздуха, като почти се самозабрави.

Той се гмурна към земята, мятайки се трескаво през въздуха, като в същото време безвредно плъзна бомбата извън опасното разстояние.

Той профуча към учудения робот изотзад. Бойната му тояга все още беше вдигната, но внезапно беше лишена от нещото за удар.

Във внезапен луд прилив на сила той я изтръгна от хватката на вцепенения робот, изпълни заслепяващо пропадащо обръщане във въздуха, профуча обратно надолу с гневно ускорение и с един луд замах изкърти главата на робота от раменете му.

— Сега идваш ли? — попита Форд.