Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

Той беше в Роботските Военни Зони на много мили над повърхността на планетата Крикит.

Атмосферата тук беше разредена и относително незащитена от всякакви лъчи или всичко, което Космосът можеше да запрати в тази посока.

Той беше паркирал Златно сърце между огромните наблъскани неясни корпуси на стари кораби, които запълваха небето над Крикит, и беше влязъл в нещо, което трябваше да бъде най-голямото и най-важното от небесните здания, въоръжен само със Запен пистолет и нещо за главоболията си.

Той се намери в дълъг, широк и зле осветен коридор, в който трябваше да се крие, докато реши какво да прави по-нататък.

Той се криеше, защото от време на време покрай него минаваше Крикитиански робот, и въпреки че неотдавна беше водил някакъв очарователен живот в ръцете им (който беше и напълно болезнен) и нямаше желание да предизвиква това, което бе само полусклонен да нарича „своята добра съдба“.

Той по едно време беше влязъл в една стая отстрани на коридора и откри, че тя е огромна, и отново неясно осветена зала.

Всъщност това беше музей със само един експонат — останки от космически кораб. Те бяха ужасно обгорели и изпонарязани и понеже сега беше понаваксал малко Галактическата история, която беше пропуснал по време на пропадналите си опити да прави секс с момичето, което седеше в киберкабинката до него в училище, той можеше интелигентно да предположи, че това е катастрофиралият космически кораб, който дошъл през Прашния облак преди всички тези билиони години и дал началото на цялата тази работа.

Но това беше нещото, което го обърка. Имаше нещо не наред с него.

Той беше оригинално изпотрошен. Беше оригинално изгорял, но бърз оглед от око на специалист разкриваше, че това не е бил оригинален космически кораб. Като че ли беше модел на кораб в мащаб 1:1, нещо като триизмерно хелиографско копие. С други думи беше много полезно нещо, което да имаш около себе си, ако внезапно решиш да си построиш космически кораб, но не знаеш как да го направиш. Обаче не беше нещо, което само по себе си би летяло някога.

Той още се чудеше на това — всъщност той току-що беше започнал да се чуди, когато почувствува, че някаква врата се плъзга в другата страна на залата и двойка Крикитиански роботи влязоха вътре със навъсен вид.

Зейфод не искаше да се забърква в разправия с тях и решавайки, че тъй като дискретността е основна част от доблестта, тъй както страхът е основна част от дискретността, той доблестно се скри в един шкаф.

Шкафът всъщност беше обърнат към горната част на една шахта, която водеше през един люк в широк вентилационен тунел. Той мина през нея и започна да пълзи в тунела, където го намерихме.

Това не му харесваше. Беше студен, тъмен и напълно неудобен тунел, и го плашеше. При първа възможност, която беше друга шахта на сто ярда по-надолу, той излезе от него.

Този път се озова в една по-малка зала, която като че ли беше разузнавателен компютърен център. Той се намираше в тясното пространство между големия компютърен корпус и стената.