Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Богат ли си?
— Не толкова, колкото мислите. Ловец съм на тигри от граничните места.
— А защо си тук?
— В джунглата вече няма тигри. Тръгнах на север, да търся ДРУГИ.
— А сега накъде си тръгнал?
— Не знам. Нямам родина, нито семейство; скитам, където ми скимне.
— Искаш ли да дойдеш с мен? Очите на индиеца светнаха за миг.
— Ако имате нужда от силен и смел човек, който не се страхува нито от зверовете, нито от гнева на боговете, ваш съм.
— Ела, смели индиецо, и няма да съжаляваш, че си останал при мен.
Капитанът се извърна на токовете си, но веднага спря.
— Смяташ ли, че тигърът е избягал?
— Много далеч.
— Ще можем ли да го открием?
— Не вярвам, впрочем аз се нагърбвам да го убия и то в близко време.
— Добре, да се прибираме в бунгалото.
Бхарата, който с учудване бе присъствувал на сцената, ги чакаше до слона. Той се спусна към капитана.
— Ранен ли сте, капитане?
— Не, сержант, но ако не беше този индиец, сега нямаше да съм жив.
— Бива си те — каза Бхарата на Сарангуи. — Не съм виждал подобен удар; ти държиш високо името на нашата раса.
Една усмивка бе единственият отговор на индиеца.
Тримата мъже се качиха на хаудата и за по-малко от половин час стигнаха до бунгалото, пред което ги очакваха сипаите.
Видът на войниците накара Сарангуи да свъси чело. Изглеждаше неспокоен и с голяма мъка подтисна един презрителен жест. За щастие никой не забеляза тази му внезапна реакция.
— Сарангуи — каза капитанът в момента, в който влизаше с Бхарата, — ако си гладен, отивай направо в кухнята; ако искаш да спиш, избери си стая, каквато ти харесва; ако искаш да ходиш на лов, поискай оръжието, което най ти допада.
— Благодаря, господарю.
Капитанът влезе в бунгалото, но Сарангуи продължи да стои до вратата. Лицето му станало мрачно, а очите му странно блестяха. Сарангуи понечи да влезе в бунгалото, но накрая седна. Изглеждаше обзет от силно вълнение. „Кой знае каква участ очаква онзи човек — помисли си. — Може би смърт. Но чудно, този капитан ме заинтригува, дори чувствувам, че ми е симпатичен. Щом го зърнах, сърцето ми трепна по необясним начин, а гласът му едва не ме трогна Не знам, но лицето му ми заприлича на… Не, не трябва да изричам името й…“ Замисли се и стана още по-мрачен. „А дали онзи другият е тук? — запита се. — А ако не е?“
Изправи се и взе да се разхожда с глава, сведена на гърдите, и сбръчкано чело. Минавайки покрай една от постройките, чу гласове отвътре. Спря и вдигна глава. Поколеба се, огледа се, за да се увери, че е сам, после прескочи оградата и се заслуша.
— Аз ти го казвам — рече нечий глас. — Хитрецът проговори след смъртните заплахи на капитан Макферсън.
— Невъзможно — каза другият глас. — Тия кучета, тхугите, не се плашат от смъртта. Виждал съм с очите си десетки тхуги да отиват на разстрел без да проговорят.
— Но капитан Макферсън има средства, на които никое същество не може да издържи.
— Да, но този човек е силен. Ще остави да го одерат жив, но няма да каже дума.
Сарангуи наостри още повече слуха си.
— А къде смяташ са го затворили? — попита първият глас.
— В подземието — отвърна вторият.
— Този човек е способен да избяга.
— Невъзможно е, защото стените са много дебели, а и го пази часовой.
— Не казвам, че ще избяга сам, а подпомогнат от тхугите.
— Мислиш ли, че се навъртат наоколо?
— Миналата нощ чухме сигнали и ми казаха, че един от сипаите видял някакви сенки в гората.
— Полазват ме тръпки.
— Страх ли те е?
— И още как. Техните ласа рядко бъркат.
— Страхът ти няма да трае дълго.
— Защо?
— Защото ще ги нападнем в бърлогата им. Негапатнан ще изкаже всичко.
При споменаването на това име Сарангуи подскочи, обзет от силна възбуда. Злокобна усмивка плъзна по устните му и той изгледа бунгалото със свиреп поглед.
— Аха! — възкликна той шепнешком — Негапатнан е тук! Проклетниците ще бъдат доволни
IV. Да убиваш за удоволствие
Настъпи вечерта.
През деня капитан Макферсън не се появи, но и нищо не се случи в бунгалото.
Сарангуи, след като поскита тук-там около навесите и постройките, давайки ухо на разговорите на сипаите, се бе излегнал зад един храст на петдесетина метра от бунгалото и сякаш се канеше да подремне От време на време, обаче, повдигаше глава и се оглеждаше недоверчиво. Човек би казал, че очаква някого.
Мина един дълъг час. Луната се издигна над хоризонта и заля с мека светлина леса и течението на реката, която весело шумеше между двата ниски бряга. В далечината се чу остър вой на чакал. Сарангуи рязко се изправи и втренчи поглед към тъмния лес.