Тайните на Черната джунгла

— Кугли.

— Добре, следвай ме.

Индиецът преметна карабината си през рамо и пое с тиха стъпка. Сарангуи и Дарма го последваха.

— Видя ли капитан Макферсън? — попита водачът няколко минути по-късно.

— Да.

— Какво прави?

— Не бих могъл да ти кажа.

— Какво знаеш за Негапатнан?

— Че е пленник на капитана.

— Истина ли е това, което казваш?

— Самата истина.

— А знаеш ли къде са го скрили?

— В подземието на бунгалото.

— Явно тези европейци са взели всички мерки.

— Явно.

— Но ти ще го освободиш.

— Аз! — възкликна Сарангуи.

— Така ми се струва.

— Кой ти каза?

— Нищо не знам, мълчи и върви.

Индиецът повече не отвори уста и забърза сред тръстиковия гъсталак и бодливите храсти. От време на време спираше и оглеждаше дънериге на палмовите дървета, които се изпречваха по пътя му.

— Какво гледаш? — попита го Сарангуи, учуден.

— Знаците, които сочат пътя.

— Не живее ли на същото място Кугли?

— Не, защото англичаните почнали да обикалят около предишната му колиба. Капитан Макферсън има добри съгледвачи, Сарангуи. Внимавай да не ти изиграе номер, когато най-малко очакваш.

Спря, сложи длани около устата си и издаде вой, като този на чакала.

Отговори му друг вой.

— Пътят е свободен — каза индиецът. — Следвай тази пътека и ще стигнеш до прага на колибата. Аз ще остана да пазя тук.

Сарангуи продължи, но забеляза, че зад всяко дърво бе залегнал по един индиец с карабина в ръка и ласо около кръста. „Добре ни пазят — помисли си. — Можем да разговаряме, без да се страхуваме, че англичаните ще ни изненадат.“

Скоро се намери пред голяма колиба, построена от здрави дънери, помежду които имаше процепи за карабините. Покривът беше от листа и на върха бе закрепена груба статуя на богинята Кали.

— Кой е там? — попита един индиец, седнал на прага на вратата.

— Кали — отвърна за втори път Сарангуи.

— Минавай.

Индиецът влезе в стаичка, осветена от един смолист клон, който разпръскваше наоколо си мъжделива светлина и пушек. Изтегнат на рогозка, лежеше индиец висок като Суйодхана, прясно намазан с кокосово масло и тайнствената татуировка върху гърдите. Обгорялото му лице, опасано с гъста, черна брада, имаше груГо, жестоко изражение. Във вдлъбнатите му очи гореше мрачен пламък.

— Привет, Кугли — каза индиецът докато влизаше, но изговори тези думи с мъка.

— А, ти ли си, приятелю! — отвърна Кугли и се надигна. — Започвах да губя търпение.

— Вината не е моя, пътят е дълъг.

— Знам, приятелю. Как се уредиха нещата?

— Отлично Дарма изпълни от край до край задачата си. Ако не бях нащрек, щеше да смачка главата на капитана.

— Беше ли го повалил?

— Да.

— Бива си го твоето животно.

— И аз така мисля.

— А сега си На служба при капитана…

— Да.

— Като какъв?

— Като ловец

— Съмнява ли се в нещо?

— Не.

— Знае ли, че си се отдалечил от бунгалото?

— Не знам, но ми е дал пълна свобода да ловувам из джунглата.

— Ти все пак внимавай, този човек има сто очи.