Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
— Здрасти, Клава, влез, седни.
— Здрасти. Само не ме заглеждай отблизо, че днес съм като вещица… О, извинете, минах на „ти“…
— Моля те, Клава, аз първи почнах. Все едно, че сме пили брудершафт. Имаш нещо да ми кажеш ли?
— Да. Но много ме е страх. На никого да не казвате… казваш.
— На никого никога. Заклевам се.
— Сигурно не знаеш, че секретарката на Зимарин Вера Стапановна ми е зълва.
— Ще рече? Винаги ги бъркам…
— Сестра на мъжа ми. Никой не знае. Тя се води с друго име. Тя ми намери работата тук. Но това е отделен въпрос. Днес от сутринта правя разследване, тази история с Гена Бабаянц ми обърна сърцето. И тя каза, че в понеделник не е мърдала от стаята и никакъв Бабаянц не се е обаждал. Да де, тя вече знае, че е изключено да се е обаждал, но става дума, че тя има записано всяко обаждане, води си ги за по-прегледно в една своя тетрадка. Изобщо никакъв непознат човек не е телефонирал тогава, искам да кажа: някой да е имитирал гласа на Гена. Дори не е излизала за обедната почивка този ден, защото си носела от къщи сандвич с цвекло.
— Ами ако някой от името на Бабаянц му се е обадил директно. Ти самата спомена нещо подобно.
— Споменах, ама от глупост. Зълва ми каза, че тогава, от петък до вторник, директният бил изключен, защото сменяли линията.
— Значи твоята Вера Степановна може да ни каже кой се е обаждал този ден на Зимарин?
— Каза ми. Преди Зимарин да ме извика, за да ми съобщи за обаждането на Бабаянц, в кабинета му бил Амелин и Зимарин нещо го навикал… После изскочил от кабинета: „По дяволите, я повикайте секретарката на Следствения отдел!“ — тоест мен.
— Значи някой се е обадил на Амелин.
— Сигурно. Но моето лично разследване беше дотук.
— Защо изобщо изясняваш случая, Клава? Страх те е, че никой няма да ти повярва, ако започне да се разнищва, така ли?
— Отначало да. Но после всичко това взе така да не ми харесва…
— Не се тревожи за нищо. Аз лично ще говоря със Зимарин. Помоли Вера Степановна да ме запише за приемното му време, рано сутринта. От теб искам мълчание, никому нито думица. Самата Вера Степановна да не те издаде?
— О, как не! Тя не може да понася Мухоморката. А особено пък жена му, онази хубостница. — Клавдия сви устни.
— Какво й е виновна Валерия… — Турецки се запъна, изчерви се, но продължи: — … Валерия Казимировна?
— Използува я в извънработно време. Ту я праща на пазар, ту при някакви типове за кожух… Последният й номер бил, че ще учи пиано, та заръчала на Верка да й намери учителка с препоръки. Някога била живяла с мъжа си н’ам къде си зад Полярния кръг, в град Караул, запомних го заради името, и там заобичала музиката, понеже умирала от скука. Но научила само „Танцът на малките лебеди“. Знам го от Верка, тя напипала някакви писма на Валерия. А пък самата Валерия е злоба, усойница и е страхотно алчна. Веднъж Верка й купи яйца, ей такива едри, обаче онази от трийсетте измъкнала пет по-дребни и й казала: бягай да ги смениш… Леле, майко, защо ти разправям всички тези глупости… Чао.
Той нямаше представа, че Валерия е имала вече и друг брак, умираше да научи още нещо за предишния й живот, но не идеше да демонстрира интереса си пред Клава, затова доста строго й каза:
— Моля те, помъчи се да ми намериш Романова или Красниковски.
— Красниковски е при Амелин.
— Къде — тук, в прокуратурата?! Помоли го, ако обичаш, да ми се обади после, когато се освободи.
„Аха. Дошъл е да се оплаче. Научил е вече за вчерашната ни самоинициатива. Затова Амелин ми иска писмено обяснение. Поредната междуособна война между милицията и прокуратурата.“
Турецки приготви чист лист — да състави дневния си план. Изписа с едри букви: „Вероника Славина“. Запали лампата на бюрото — всички предмети в кабинета му сякаш се размиха и отстъпиха, почти изчезнаха. Тишината стана почти материално осезаема. Той усети, сякаш изпада от нормалния свят. И друг път му се беше случвало — той притвори очи, кога? — помъчи се да си спомни. Бели стени, тихи гласове: „Пулсът е съвсем слаб, кислород, пулсът се губи, още кислород…“ Преди много години, в болницата… Не, в затвора, единична килия, подземие. Но той никога не е бил в затвора. Да не чуе дяволът! Кой го каза? Кой пуши тютюн Вирджиния в килията? Следователят. Но не той, а друг следовател, него го разпитват, сега ще го изтезават, ще залеят слабините му с бетон… Трябва да обясни на всички, че Ника не е взимала никаква чанта от Бил, тогава ще го освободят…
— Спи се нощно време, Сашуля.