Кутията на Пандора
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #3
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кутията на Пандора». Краткое содержание книги:
Кагебистът почеса с добре поддържаните си нокти гладко обръснатата си буза, но не загуби много време да мисли:
— Съгласен съм, би трябвало да е другояче. Според наши данни днес в страната действуват седемдесет престъпни групировки, свързани със западните партньори измежду последните емигранти — от тъй наречената „трета вълна“. Един от тарторите се нарича Леонид Михайлович Гай, по прякор Льончика.
Нито мускул не трепна на лицето на Грязнов.
— … Официално е шеф на „Витяз“, съветско-германска кооперативна фирма за покупко-продажби на компютри. Но в тайните гешефти е истински гангстер. Падроне на голяма мафия. Ето домашния му адрес и адреса на фирмата.
И така, генералът на КГБ предаде, продаде Льончика на Криминалната милиция. И Грязнов спокойно прие сделката: Льончика им беше страшно необходим. Получи и още една полезна информация от „Лубянка“. Върхушката на КГБ по някакъв начин е вързана със случая Биляш. Грязнов светна — радваше го всеки удобен случай да жилне, да срита, да спъне ченгетата от тайните служби, всичко това беше част от стратегическата задача, която си бе поставил от най-крехка младост.
След час и четвърт аудиенцията завърши. Страните закрепиха съюза си за сътрудничество не само с ръкостискане — стопанинът почерпи госта с десетгодишно шотландско уиски. Грязнов мина да вземе от канцеларията готовата справка за Биляш и в най-добро настроение се насочи от тази служба към друга, по-близка нему по дух.
24
В помещението с табела „Грил бар“ естествено нямаше нито грил, нито бар. Върху стъклената витрина бяха подредени в редичка еднолитрови буркани с доматено пюре по осем рубли — конкурентни цени. В ъгъла лелка с мръсна манта продаваше наливен кайсиев сок. Половината заведение беше затрупано от дървени каси с щръкнали във всички посоки пирони. Момче на около дванадесет години с маратонки „Пума“ и жокейка адидаска държеше на ветрило няколко плоски дъвки и равнодушно повтаряше: „Американска за балони, само рубла парчето, американска за балони…“
Турецки преглътна яда си от обичайната картинка на недоносената свободна инициатива, взе да си отворя път към щанда и усети, че не всичко беше същото в този „бар“, нещо по-особено нарушаваше привичната обстановка. Обърна се. Видя отсреща Валерия Зимарина, подпряна на стената, тя го гледаше учудено-въпросително. Той усети, че го залива гореща вълна, и в невъзможност да се помръдне от мястото си стоеше до щанда и не отговаряше на отправения явно към него въпрос: „Какво ще обичате, другарю?“
Колко време мина, откакто се бяха виждали за последен път? И кога беше това? През есента? В началото на зимата? Когато навън безкрайно ръмеше, а в хотелската стая беше прекалено топло, кой знае дали от силното парно, или от техните разпалени тела. Когато на сутринта позорно избяга — не от нея, а от целия този сладък живот за чужда сметка с пътуванията до Сочи и сауната в Прибалтика, от постоянния страх, че всесилният й съпруг може да научи. Беше казал на Меркулов: „Взех нещо да я дразня“ — но това беше чак после, когато тя му искаше обяснения по телефона и не приемаше нечленоразделните му оправдания. А по-късно очевидно на хоризонта се е появил Красниковски…
Но той вече вървеше към нея с непринудена — поне така си въобразяваше — усмивка и я заговори с неочаквано изтънял глас:
— Валерия?! Здравей. Най-малко тук съм очаквал да те видя…
Тя му подаде ръка с бижута на всеки пръст:
— Че къде в наши дни можеш да срещнеш нормалните хора освен по такива долнопробни места? В нашата страна всичко се продава и всичко се купува, обаче изпод щанда. За цигари ли си дошъл? При Иван? И аз купувам от този мошеник. Дошла съм за десет картона. Почакай го, влезе в склада. Натрупал тук барикади, не можеш да се разминеш, милиони върти, а трудовите хора плащат майка си и баща си…
А, тя все пак си беше и от това „долнопробно място“, и от „нашата страна“, нейната умопомрачителна външност и супертоалетите й вече не можеха да го излъжат, че цялата беше неделима част от огромния безжалостен валяк, който вече дори в легалния печат се наричаше държавна мафия. Това умозаключение отпусна душата му. Турецки се усмихна и попита вече със собствения си баритон, с който говореше още от петнадесетгодишен:
— Ти ли си „трудовите хора“?
Валерия приятелски се засмя:
— Защо, не съм ли? Надявам се, още не си забравил как работя? Нямам нищо против още веднъж да ти покажа колко съм неуморна и как ме бива… Охо, още не си се отучил да се изчервяваш, а?
— Лера, наистина много бързам, само да купя цигари, и бягам.