Кутията на Пандора

— Е, Саша — уморено се усмихна Грязнов, — чакай, почини си. Не, тук става течение.

Клекнаха като арестанти и запалиха цигари.

— Време е да пратим за Романова — каза Турецки.

— И да уведомим Зимарин?

— Няма как.

— Но той е главен прокурор на Москва, не на областта.

— Какво искаш да кажеш? — попита Турецки и се изправи.

Грязнов погледна отдолу нагоре — не към Турецки, а някъде към далечния небесен здрач.

— Къде по нощите да стряскаме с трупове другаря Зимарин. Да не колабира столичният главен — кога е виждал той труп на живо… Извинявай за каламбура, без да искам. Така че, ако не припадне, той ще вземе от хората на КГБ, армейските прокурори и веднага ще цъфне. А те хич няма да се впечатлят, че разследването се води лично от другаря Турецки. Открит е майорът от Държавна сигурност — нали сме наясно, че трупът е на Биляш? — едно; армейски генерал-лейтенант — две. Няма начин да не ни отнемат случая.

Кучешкият живот беше научил Грязнов: вяра никому. Ни Богу, ни дяволу. Турецки изповядваше подобно жизнено верую.

— Тук, Сашок, ми намирисва не на антиквариат, а на нещо много по-сериозно. Още не знам какво е, но усещам, че е от държавен мащаб. Тепърва има да го нищим.

Като премислиха положението, Турецки и Грязнов стигнаха до съвсем обоснованото решение да съобщят за откритите трупове „по територия“, тоест не в градското, а в областното управление, но без да споменават подробности: просто са намерени няколко тела, погребани преди време, ще проучим случая. И накрая между другото: действувайки в рамките на оправданата самоотбрана, обезвредихме особено опасен престъпник, използувал автоматично огнестрелно оръжие и нож, наш другар е тежко ранен с опасност за живота…