Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Не се спазарихме и „Ракова болница“ не влезе в обещанията на списанието за 1964 година. За сметка на това списанието се зае да ми издейства Ленинска награда. Само преди година всички килими бяха постлани, сега вече беше по-сложно. (След още две години на всички ще им стане ясно, че това е груба политическа грешка, оскърбяване на Лениновото име и на самата институция на наградите.)

А. Т. взе много присърце тая борба и всяко лисиче извъртане на Аджубей, който се изказваше ту така, ту инак. Наистина през първия тур А. Т. не беше на крака, победата бе спечелена без него. За сметка на това във втория той се зае настойчиво, пресмяташе вътрешнокомитетските тънкости (за кого да гласува, за да събере повече привърженици за себе си). В секция „Литература“ гласовете се разделили далеч не случайно, а дори пророчески: за „Иван Денисович“ гласували всички от националностите и Твардовски, против — всички останали руснаци. Но според статута се вземали под внимание и резултатите от гласуването в секциите „Драматургия“ и „Кино“, а там мнозинството се оказало „за“. И тъй в списъка за тайното гласуване „Иван Денисович“ влязъл против гласовете на „руските“ писатели! Този успех много разтревожи враговете ми и на пленарното заседание първият секретар на ЦК на комсомола Павлов пуснал клевета срещу мен — първата и все още най-безобидната от поредицата клевети: заявил, че съм бил лежал в лагера не по политическо дело, а по криминално. Твардовски, макар и да извикал „не е вярно“, бил зашеметен: ами ако излезе вярно? Това е показателно: вече над две години с него в редакцията се целувахме при срещи и раздели, но толкова непреодолима оставаше дистанцията или разликата в постовете помежду ни, че у него не бе възникнало желание да ме попита, а у мен повод да му разкажа — как е станало хвърлянето ми в затвора. (И изобщо нито един епизод от затворническо-лагерния ми живот, от ония, които разказвах наляво и надясно на всеки срещнат, нито дори от фронтовашкия — нито веднъж не беше се случило да му разкажа. А той на мен, макар и да го подпитвах, не ми разказваше за интернирането на семейството му, което много ме интересуваше, а само епизоди от литературно-сановническия, придворния живот: как Хрушчов възложил на петима поети и петима композитори да съчинят новия химн; за случки в правителствения санаториум, за ходовете на главните редактори на „Правда“, „Известия“ и „Октябрь“ и за ответните ходове на самия А. Т. — обикновено флегматични, но винаги пълни с достойнство.) Сега той за едно денонощие, по моя препоръка, получи от Военната колегия на Върховния съд препис на съдебното заключение за реабилитирането ми. (Във века на връхлетялата ни свобода тези документи би трябвало, естествено, да се публикуват в сборници, но те бяха поверителни дори за самите реабилитирани и пътя към тях научих случайно, покрай срещата ми с Военната колегия.) На другия ден Твардовски успял ефектно да прочете това заключение на заседанието на ленинския комитет преди тайното гласуване. Прозвучало, че аз съм противник на „култа към личността“ и на фалшивата ни литература още от годините на войната. На секретаря на ЦК на ВЛКСМ му се наложило да стане и да се извини. Но машината вече беше задействана. Сутрешната „Правда“ два часа преди гласуването обяви: според високата взискателност, която дотогава, оказва се, била проявявана към ленинските награди, повестта за един лагерен ден, разбира се, не я заслужава. Преди самото тайно гласуване на всичко отгоре задължили партийната група вътре в самия комитет да гласува против моята кандидатура. (И все едно, разказваше ми Твардовски: никой не събрал достатъчно гласове. Свикали комитета повторно, пристигнал Иличов и им наредил да гласуват още веднъж в негово присъствие — да гласуват за „Тронка“ на Гончар. Вече нееднократен лауреат и член на самия комитет, Гончар седял до урната и безсрамно наблюдавал тайното гласуване.)